От 1989-та до наши дни се случи какво ли не; светът и страната се промениха. Неимоверно много.

ПРЕЗ ТОВА ВРЕМЕ българската литература продължи да съществува и да си върши работата: ето ги новите писателски имена, ето ги текстовете, които винаги оттук насетне ще са важни. Ето ги елитарното и популярното с поредните им лица; ето ги впечатляващите изображения на миналото и на днешното...

Какво и как разказват в тези години авторите сънародници, доколко (и колко истинно) историите им помнят далечното и близкото преди, защо забравят точно това, което забравят? Що за симптом насред актуалната културна ситуация е „възходът на биографията”? А свръхоценностяването на детското? Дали сегашни творби, писани на матерния, ще ни приучат – полека, неусетно – да приемаме настоящето без прекомерна горчивина? Срещат ли се отново човекът и вярата по тези земи, има ли Изход според белетристиката, създавана у нас напоследък? 

Тези въпроси (и ред други) обмисля книгата „През това време”.