Обществото на мъртвите поети се увеличи с още едно, много ценно попълнение от България – Кирил Кадийски.

Загубихме ли го наистина?

Двата тома, които виждате пред себе си, уважаеми читатели, са съставени от самия него – той до последно работи усърдно и всеотдайно по усъвършенстването на старите и новите си творби, а по ирония на съдбата това се оказа първото му post mortem издание. Моята съвсем нелека задача тук е да го предговоря, променяйки по неволя и, уви, по неизбежност актуалното съвсем доскоро в общуването ми със стихотвореца и приятеля Кадийски сегашно време с минало. Така че единствената дързост – израз на отчаяна съпротива – която ми остава пред толкова неумолим и категоричен факт като смъртта, е да заменя аориста с имперфект, тоест миналото свършено с минало несвършено в опит през такава езикова игра да задържа още миг поне присъствието му тук-и-сега, ако не за друго, за да удължа и препотвърдя усещането (си), че за поета смъртта е нищо повече от условност, илюзия, халюцинация, мираж, метафора; досаден „спам“, задръстващ компютъра на битието и подлежащ на незабавно изтриване.

Вторият том обхваща пет години – от 2020 до 2025. Заглавията в него са „само“ 11, но обемът на стиховете успешно съперничи на създаденото преди това. Така изглежда „късният“ Кадийски:„Взривени сънища“, „Новата Герника“, „Мостовете над Лета“, „Изгнаник на земята“, „Звездна каторга“, „Вивалди. Всекидневни репетиции“, „Гърне с опашка“, „Сме ли смели?“, „Между двойна бездна“, „На ръба на бездната“, „Забранена любов“.