Обществото на мъртвите поети се увеличи с още едно, много ценно попълнение от България – Кирил Кадийски.

Загубихме ли го наистина?

Двата тома, които виждате пред себе си, уважаеми читатели, са съставени от самия него – той до последно работи усърдно и всеотдайно по усъвършенстването на старите и новите си творби, а по ирония на съдбата това се оказа първото му post mortem издание. Моята съвсем нелека задача тук е да го предговоря, променяйки по неволя и, уви, по неизбежност актуалното съвсем доскоро в общуването ми със стихотвореца и приятеля Кадийски сегашно време с минало. Така че единствената дързост – израз на отчаяна съпротива – която ми остава пред толкова неумолим и категоричен факт като смъртта, е да заменя аориста с имперфект, тоест миналото свършено с минало несвършено в опит през такава езикова игра да задържа още миг поне присъствието му тук-и-сега, ако не за друго, за да удължа и препотвърдя усещането (си), че за поета смъртта е нищо повече от условност, илюзия, халюцинация, мираж, метафора; досаден „спам“, задръстващ компютъра на битието и подлежащ на незабавно изтриване.

Първият том включва написаното между 1967, когато е 20-годишен, и 2019, когато е на 72. Според собствената му селекция това е навлизащият („ранният“) период от търсенията му в поезията, включващ 25 стихосбирки, по-точно: „Небесни концерти“, „Ездач на мраморни коне“, „Пясъчно време“, „Перо от феникс и други стихотворения“, „Господни делници“, „О кой“, „Легенда за Новгород“, „Експрес“, „Петте годишни времена“, „Смъртта на бялата лястовица и тринадесет нови сонета“, „Green“, „Нови сонети“, „Черепът на Йорик“, „Alter ego“, „Водопоят на антилопите“, „Битие. Изход“, „Окото на Лаокоон“, „Selva oscura“, „Андалуски ръкопис“, „Стрелецът на Брудел“, „Сън“, „Под божия сандал“, „В покрайнините на света“, „Бавен джаз“, „Венециански квартет“.