„И не преставам да се питам от къде се е взела тази божа дарба у медвенското овчарче Джендо. Възможно ли е през столетия робска участ някакъв ген да се е спотайвал, съхранявал и да е чакал упорито своя час, за да окрили душата на един мъченик? Възможно или не - „Записките“ са пред очите ни и ще векуват. В родната литература са написани по-гладки редове, по-стилни съчинения, но няма по-българска книга от Записките. Когато ги препрочитах, ме обзе безпокойството как ще се посреща словото на Захарий Стоянов от съвременния нетърпелив, многознаещ и малкочетящ българин.

Ще има ли той мъжеството и търпението да прочете до край този епос и още по-важно, ще се познае ли в него. Навярно има да се чуди колко примитивен, направо скотски е бил животът и трудът на тези деца и юноши по Балкана и из пасищата на Добруджа. Ако читателят има нерви, ще рови в речниците, за да открива значението на многобройните турски изрази, с които изобилства книгата, и ако е благонастроен въпреки всички словесни затруднения, ще признае, че езикът на Захарий Стоянов е по-богат от днешната и накуцваща българска реч.

Захарий Стоянов ни остави записките, за да се възторгаме и червим, да се смеем и плачем над съдбините си. Беше само на тридесет и осем години, когато си отиде. Казват, че са го отровили. Възможно е - от благодарност. Няма го вече Захарий Стоянов, няма и подобни нему и никой не знае, дали ще се появят, или ще си останем сираци.“

Георги Данаилов