Имало е такъв съветски писател - Леонид Добичин. На едно от събранията през 1936 г., на което "формалистите" били подложени на сурова критика и той също получил порицание ("позорно", "подражание на Джойс", "Добычин е нашият ленинградски грях"), след като му дали думата (излязъл отпред, огледал всички и казал: "За съжаление, не мога да се съглася с това, което бе изречено тук"), напуснал залата и завинаги изчезнал...

Дмитрий Воденников

Той не приличаше на никого. Самобитен. Съществуваше в литературата - пък и не само в нея, - без да иска нищо, без да разчита на нещо, без да се озърта на всички страни и без да се страхува, че ще сгреши.

Вениамин Каверин

Добичин нищо не описва, не обяснява - той показва, дава дребни детайли, макар сюжетни, макар словесни, и тези детайли създават пълна, изчерпваща и дори някаква прекомерна представа за живота на неговите персонажи - за живота, който ги заобикаля, който ги е обезличил. Под микроскопа на Добичин се вижда много повече, отколкото през най-големия телескоп - и наистина: в живота таванът им е нисък, без звезди. Но Добичин си е имал свое небе.

Борис Парамонов

Леонид Иванович Добичин (1894 – 1936) е една от най-трагичните фигури на руската литература. Живял почти до самия си край в провинцията, откъснат от културния живот на големия град, той независимо от това проявява такова дълбоко разбиране на историята, природата на съветския строй, човека, на каквото са били способни малцина от неговите съвременници.