Човекът е единственото същество, което живее не само с природно даденото. Той си създава Отвъдно – други светове, далечини, въображаеми конструкции. Отвъд са мъртвите, отвъд са демоните и боговете. Бог „обитава” абсолютното и умонепостижимото. Една от най-трудните задачи е да се изобрети език, на който да се общува с отвъдното. Ритуалът например е сложно конструиран език за общуване с отвъдните сили. Молитвата е жанр, но и особена пределна реч, обърната към небесната закрила.

Книгата на Кирил Аврамов е опит в този диалог. Неговите стихове преброждат дългата история на общуването с отвъдното. Езическите ритуали, различните религии, самата структура на свещеното, вярата и съмнението... очертават дългата следа на нашето битие като „същества с недостиг”. За да запълним празнината в себе си или може би за да я усетим по-добре, ние непрестанно подхващаме това странно и сладостно движение към неизвестността.

Модерният човек е самонадеян и агресивен, той може да обяви Бог за мъртъв, но това не прави самия него повече жив. Постмодерният човек е лишен от фокус и има проблеми с желанията си. Затова въпросите ще продължат да прииждат, а надеждата ще търси опори, посоки и персонификации. Каквото и да се случва, някой трябва да ни спаси. Тъкмо това спасение, извличането от нищото на изчезването, се нарича смисъл. Бог е нуждата ни от смисъл. Той не се нуждае от доказателства, защото доказателството за него сме самите ние.

Бог е нашата нужда от Бог, както подсказва тази книга. Бидейки пределно отвъден, той може да бъде открит в самото сърце на човека. Бог е в сърцевината на вярата и в периферията на безверието.

Валери Стефанов