Трансформацията на Уил Смит от хлапе от Филаделфия до една от най-известните рап звезди на своето време, а след това и една от най-големите филмови звезди в историята на Холивуд е изключителна сама по себе си. Това обаче е само половината от историята.

Уил Смит се счита за победител в живота – и то напълно основателно: не само че неговият успех е без аналог, но и цялото му семейство се намира на върха на славата. Оказва се обаче, че осем последователни филма, оглавили класациите, 30 млн. продадени албума, десетки награди и стотици милиони долари не са гаранция за щастие. Уил Смит осъзнава, че има да извърви дълъг път.

Тази автобиография е плод на проникновено пътуване към себепознание и равносметка на всичко, което волята може да донесе на човек, както и онова, което му отнема. Написана с помощта на автора на световния бестселър „Тънкото изкуство да не ти пука“ Марк Менсън, „Уил“ е историята на една суперзвезда. Но и на един човек, който съумява да опознае истинската си същност. Малцина могат да си представят напрежението от това да се изявяваш на най-големите световни сцени, но идеята, че често трябва да преживеем голяма промяна, за да израснем като личности, е общовалидна. Съчетанието от дълбока мъдрост и удивителна житейска история поставя книгата, подобно на своя автор, в своя собствена категория.

Винаги съм се смятал за страхливец. Повечето ми спомени от детството са свързани с някакъв страх – страхувах се от другите деца, страхувах се да не бъда наранен или да не се изложа, страхувах се да не изглеждам като слабак.

Но най-вече се страхувах от баща си.

Когато бях на девет, видях как баща ми удари толкова силно майка ми с юмрук в слепоочието, че тя припадна. Видях я да плюе кръв. Може би никой друг момент в живота ми не ме е формирал така, както онзи миг в онази спалня.

Във всичко, което съм постигнал оттогава – наградите и признанието, светлините на прожекторите и вниманието, ролите и смеха – винаги е имало нотка на извинение към майка ми за бездействието ми през онзи ден. За това, че в онзи миг я предадох. За това, че не се изправих срещу баща си.

За това, че се проявих като страхливец.

Това, което познавате като „Уил Смит“, рапър, унищожител на извънземни и световноизвестна кинозвезда, до голяма степен е творение, внимателно изграден и шлифован образ, чиято цел е да ме предпази. Да ме скрие от света. Да скрие страхливеца.

.......

Всички вкъщи бяха бойци.

Освен мен.

По-голяма ми сестра, Пам, беше силна като майка ни. Беше по-голяма от мен с шест години и в детството ми беше нещо като мой телохранител. Беше готова да се изправи срещу всеки по всяко време. Често се случваше някой да ми вземе парите или да ме тормози, или да се прибера разплакан; тогава Пам ме хващаше за ръка, извеждаше ме навън и крещеше:

– КОЙ ГО НАПРАВИ? Покажи ми го, Уил!

После без много церемонии натупваше здраво нещастното хлапе, което ѝ посочех. Липсваше ми, когато замина да учи в колеж.

Хари също се оказа силен. Докато аз всячески се стараех да угодя на баща ни, Хари копираше поведението на майка ни. От най-ранна възраст той предпочете да се изправи гордо и да си изяде боя. Веднъж кресна на баща ми:

– Можеш да ме биеш, но не можеш да ме разплачеш. [Пляс.] Не плача! [Пляс.] Не плача.

Накрая Дедио разбра, че не може да сломи Хари, и престана да се занимава с него. През цялото време смелостта на Хари, фактът, че малкият ми брат е в състояние да се изправи срещу „чудовището“, само усилваше срама ми. В семейство на бойци аз бях слабият. Аз бях страхливецът.

В актьорската професия е много важно да разбереш страховете на героя, за да опознаеш психиката му. Страховете пораждат желания, а желанията водят до действия. Тези повтарящи се действия и предсказуеми реакции са градивните елементи на големите герои в киното.

Същото е и в реалния живот. Случва ни се нещо лошо и ние решаваме, че няма да позволим да ни се случи отново. За да предотвратим бедата обаче, трябва да се държим по определен начин. Избираме поведение, за което вярваме, че ще ни донесе сигурност, стабилност и любов. И го повтаряме отново и отново. Във филмите това се нарича герой, а в реалния живот – характер.

Начинът, по който решаваме да отговорим на страховете си, определя в какви хора ще се превърнем.

Аз реших да бъда забавен.

Всички деца в семейството ми помнят онази вечер в спалнята с майка ни. Всички бяхме ужасно уплашени, но реагирахме различно, по начин, който определи какви ще бъдем през голяма част от живота си.

Макар да бе едва шестгодишен, Хари се опита да се намеси и да защити майка ни – през следващите години щеше да го прави много пъти, понякога успешно. Онази вечер обаче Дедио просто го изблъска встрани.

Брат ми интуитивно разбра урока на майка ми за болката: Хари бе открил недосегаемото място у себе си, където можеше да го удрят колкото си искат, но не и да го наранят. Спомням си как веднъж изкрещя на баща ми:

– Трябва да ме убиеш, за да ме спреш.

Същата вечер сестра ми Елън реагира, като изтича в стаята си, сви се на леглото си, запуши уши и се разплака. По-късно тя си спомняше как Дедио минал покрай стаята ѝ и като чул, че плаче, студено я попитал:

– Ти пък за какво ревеш, по дяволите?

Елън се отдръпна. Не само от Дедио, но и от цялото семейство. Години по-късно отдръпването ѝ доведе до истински бунт. Не се прибираше по цели нощи, пиеше, пушеше и дори не си правеше труда да се обади, за да каже къде е.

Хари беше боец, Елън – беглец, а аз се държах угоднически. През цялото ни детство сестра ми, брат ми и аз взаимно се съдехме строго за различните си реакции и осъждането премина в негодувание. Елън симпатизираше на Хари, а аз не я подкрепях; Хари смяташе, че като по-голям брат е трябвало да бъда по-силен и да направя нещо. Аз пък имах усещането, че техните реакции само подклаждат напрежението и влошават положението. Исках просто да млъкнат и действат като мен.

Исках да радвам и успокоявам Дедио, защото вярвах, че докато той се смее и усмихва, ние ще сме в безопасност. Аз бях веселякът в семейството. Исках домът ни да бъде пълен с радост и забава. И макар че тази психологическа реакция по-късно щеше да ми донесе артистични и финансови успехи, тя показваше, че според деветгодишния ми мозък в някакъв смисъл аз бях виновен за насилническите изстъпления на Дедио.

Трябваше да угодя на баща си. Трябваше да защитя майка си. Трябваше да направя семейството стабилно и щастливо. Трябваше да се погрижа всичко да е наред.

И от това компулсивно желание непрекъснато да радваш околните, да ги караш да се смеят по всяко време, да пренасочваш цялото внимание от грозното и неприятното към веселото и красивото – тъкмо от това се ражда човекът, който умее да забавлява другите.

Но в онази вечер, в онази спалня, докато стоях на вратата и гледах как баща ми налага с юмруци жената, която обичах най-много на този свят, докато я гледах да се свлича безпомощна на пода, аз не помръднах. Бях вцепенен.

Страхувах се през цялото си детство, но тогава за първи път осъзнах собственото си бездействие. Бях най-големият син на майка си. Стоях на по-малко от десет метра. Бях единственият човек, който можеше да ѝ помогне.

И въпреки това не направих нищо.

В онзи момент моята млада същност се бетонира в съзнанието ми. То сякаш се капсулира в твърда скала – непоклатимото чувство, че каквото и да съм направил, колкото и да съм преуспял, колкото и пари да съм спечелил, колкото и хитове да съм записал и колкото и касови рекорди да съм счупил, дълбоко в съзнанието ми винаги ще пулсира едва доловимото усещане, че съм страхливец; че съм се провалил; че съжалявам, Мама-мама, много съжалявам.

Знаеш ли какво става, ако двама души командват? Ако двама души командват, всички ще умрат!

В онази вечер, в онази спалня, когато бях само на девет години, гледайки как семейството ми се разпада, докато майка ми лежеше на пода – в този момент реших. Дадох негласно обещание. На майка си, на семейството си, на себе си:

Един ден аз щях да командвам.

И това нямаше да се случи никога повече.