Сутрин излизам с кучето навънка... Слънцето е едно такова... косо. Аз знам как изглежда сутрешната светлина, но знам и как се усеща тя вече. Тя е по особен начин една мека такава, докосва те. Има, има, има... някаква... Значи освен тоя нежен блясък има нежна тактилност, от начина, по който тя ти докосва лицето. Сутринта мирише по различен начин... Едно такова... мирише на мокра трева, на роса. Има един бистър, тънък вятър такъв..., който също те гали и ти носи и аромат и звук едновременно.

Птичките са някакви такива отпочинали, весели, свежи, чуруликат бодро, едно такова приятно... Всичко е притихнало, събуждайки се, росно, свежо. Също примерно вечерната тишина, нощната тишина. Тя е също едно страхотно преживяване, когато чуваш всъщност само някакви приглушени, далечни звуци, а може изобщо и да няма никакви звуци. Има такива мигове, в които тишината е като памук. И тогава вече на фона на тая тишина всеки звук е като, как да кажа... като, като щрих върху платно, нали той се откроява, става единствен.

„Това е книга, която разкрива моето трудно, бавно и постепенно навлизане в „света на слепотата“, което изисква поредица от движения, реализиращи се „опипом“, защото жизненият свят на слепотата е непознат за мен. За да разбера този свят, са ми необходими по специфичен начин „бял бастун“, „куче водач“ или „асистент“. И тук на помощ идват тъкмо моите субекти на изследване. Екзистенциалната среща между мен и тях, възможността за диалог превръща субектите на изследване в съавтори на тази книга. Ето защо, това е изследване както на света на/ за човека с пълна загуба на зрение в неговата собствена специфика, така и на зрителния свят, който в своите всекидневни аспекти непрекъснато въздейства върху и прикрива тази специфика.“

Боряна Бунджулова