В хилядолетната история на християнството храмът е мястото, където ритуалите биват изпълнявани във форми, установени от опита и основните закони на богослужението. В него се осъществява сливането между външния и вътрешния фактор на религията, в което се състои истинският смисъл на изграждането на всеки храм и неговата роля в религиозната система. С течение на времето той се превръща и утвърждава като един от символите на християнството, схващан като „Божи дом”. Във вековете на иноверско господство той продължава да е онова сакрално пространство, в което християните се молят и присъстват при извършването на св. Литургия, св. Тайнства и обреди.

Наред с това, храмът започва да изпълнява редица нови функции и да заема по-особено място в социалния живот на населението. Това е органически свързано с обстоятелствата – резултат от своеобразния феномен, свързан с ролята и мястото на християнската Църква в условията на османското владичество. Нейната значимост в живота на българското общество нараства, независимо от това, че фактически позициите и са разклатени, материалните възможности – силно намалени, функционирането и е свързано с много рискове, а положението и статутът на служителите и – значително принизени. По това време тя не може да разчита на щедрата поддръжка на българските владетели, лишена е от привилегированото положение на официална държавна религия, а служителите и пасомите и често са обект на религиозна дискриминация.

В новите условия, когато църковният институт е загубил своите предишни покровители, е поставено началото на процес, който сполучливо е дефиниран като „демократизация на църквата”. Негов израз са новите принципи за поддръжка и управление на църковните институции, идейното съдържание и формите на църковната култура, икономическите връзки между паството и Църквата. Откриваме проявление на тази „демократизация” в облика на свещенослужителите и в характера на народната религиозност. Този процес слага отпечатък и върху ролята и мястото на християнския храм. Той е своеобразният център, където по нов начин се пресичат действията на всички институции, които формират микроструктурата на българската народност (семейство, поселищна общност, икономически организации) и Църквата, която има обществено-ръководни функции по отношение на целокупния български народ.