И ти ще се рееш...

Обещание, дадено преди двайсет и осем години, събира отново седем души в Дери, Мейн, където навремето са се борили с едно зло създание, което убива деца. Без да са сигурни, че техният Клуб на неудачниците е успял да го унищожи, седмината са се заклели да се върнат в Дери, ако То пак се появи.

Сега отново някой убива деца и потиснатите им спомени от онова лято се връщат, докато се готвят за битка с чудовището, спотайващо се в каналите на Дери.

„То“ ще ви преследва и в киносалоните с нова страховита екранизация.

Откъс

Десета глава

Срещата

1.

Бил Денброу си хваща такси

Телефонът звънеше, изтръгваше го от тежката дрямка без сънища. Пипнешком затърси слушалката, без да отваря очи, без да се пробуди докрай. Ако звънът бе секнал в този миг, той отново щеше да се унесе и даже нямаше да усети прекъсването; щеше да го стори също той просто и лесно, както някога се пързаляше с пластмасовата шейна по заснежения склон в парка Маккарън. Тичаш с шейната в ръце, после се мяташ върху нея и политаш надолу – сякаш със скоростта на звука. Но такива неща могат да вършат само децата; ако си възрастен, топките ти ще станат на пестил.

Пръстите му напипаха шайбата, подхлъзнаха се и пак запълзяха нагоре. Имаше смътното предчувствие, че се обажда Майк Хенлън – Майк Хенлън от Дери, за да му каже, че трябва да се върне, да си спомни, защото бяха дали обещание, Стан Юрис бе нарязал дланите им с парче от строшена бутилка и всички обещаха…

Само че всичко това вече бе станало.

Вчера бе пристигнал късничко – малко преди шест вечерта. Предполагаше, че ако е бил последен в списъка на Майк, другите трябва да са дошли по-рано; някои даже навярно бяха прекарали тук почти целия ден. Но не бе видял никого, а и нямаше желание за това. Просто мина през рецепцията, качи се в стаята си, поръча да му донесат вечеря, от която не хапна и залък, а след това се просна в леглото и заспа непробудно.

Бил отвори едно око и продължи да опипва за слушалката. Тя се търкулна край телефона. Отваряйки и другото си око, той плъзна длан по шкафчето. В главата му царуваше абсолютна пустота, чувстваше се напълно откъснат от света, сякаш караше само на вътрешни резерви.

Най сетне успя да докопа слушалката. Надигна се на лакът и я притисна към ухото си.

– Ало?

– Бил?

Гласът наистина беше на Майк – поне в това имаше право. Допреди два дни изобщо не помнеше този човек, а ето че сега го позна от първата дума. Истинско чудо… само че някак зловещо.

– Да, Майк.

– Събудих те, а?

– Да, събуди ме. Няма нищо.

На стената над телевизора висеше бездарно нарисувана картина: рибари с жълти дъждобрани и широкополи шапки залагат капани за омари. Бил си спомни къде е – хотел „Градски дом“ в горния край на Главната улица. Отсреща, на около осемстотин метра, беше Баси Парк… Мостът на целувките… Каналът.