Международното публично право възниква още в Древността, с възникването на самите антични държави – като обичайно право и в продължение на векове остава такова. А някои от най-важните отрасли на международното право – морското, договорното, дипломатическото, консулското, се регулират с обичайноправни норми до втората половина на ХХ век, когато са приети първите договори за тези отрасли, и то като кодификация на техните обичайни норми. Даже такива съвременни отрасли на международното право като правата на човека и космическото право възникват като обичайноправни по своите норми.

И понастоящем международното публично право се състои от само два вида правни норми: договорни и обичайни. Затова, независимо от увеличаващия се брой международни договори, обичайната норма продължава да бъде регулатор на отношенията между държавите, което оправдава нейното изследване.

Изследването в книгата „Теория на обичайното международно право“ се основава, от една страна, на доктрината на международното право, а от друга страна – на международната съдебна практика. Според понятието за обичайна норма на международното право, тя представлява практика на държавите, призната като право, т.е. като задължителна за държавите. Практиката на държавите и признаването ѝ като право (обозначавано с латинския израз opinio juris) са двата елемента, които създават международноправната обичайна норма. Традиционно практиката се определя като обективен елемент на нормата, а opinio juris – като неин субективен елемент. Изясняването на тези елементи е центърът на изследването в книгата. То разкрива правната природа на елементите, механизма на тяхното формиране, видовете обичайни норми, и като цяло – правното действие на обичайните норми на международното право.