Казват: през смъртта се минава по-лесно, ако си представим, че е ново раждане в неизвестен за нас свят, който ни предстои да откриваме…

„Татко“ е книга за изпращането и оставането, за четирите посоки на света N-E-W-S, които могат да бъдат прочетени като новина, но и като S-E-W-N (пришит – на английски) за W-E-N-S (желание – на датски), за голобрадите ангели и брадатите герои, които се бръснат, като ги качат на небето – тази пета посока на света, понеже там е чисто и светло, за бабите и за дядовците, които са били майки и бащи, а преди това момичета и момчета, за страховете ни и надмогването им, защото Колумб не може да умре…

Може би, ако прехвърлиш 60-те, иде време за горест.

Тази книга е писана след допира до смъртта, отвъд. Колко близо са родилният вик и оплакването.

От тях се ражда музиката.

И всичко идва по местата си.

Мисля, че онова memento mori е съкратено от опознай смъртта, за да я помниш.

Само хората се задържат дълго до покойника.

Само те остават в стаята му с последни снимки, чаша, хапчета, безсъние.

Тази книга е опит за опознаване на смъртта.

АБ

„Колумб не може да умре!“ – продължават да викат децата в последния ред на тази трагична и светла книга, защото как да видиш светлината на отвъдното, ако не си напуснал мрака на отсамното…