Съдбовно свързан с Добруджа (тук е роден и израсъл), авторът Йордан Зебилянов възкресява с колоритно слово драматичната преселническа участ на един народ, който като отбрулен лист от вятъра на историята намира убежище в тази „студена земя“. Епопея на една премълчана война, книгата „Студена земя“ е същевременно и просветление за племето и рода, откъдето идем - памет за страданията на предците и бащинска заръка към потомците.

Да знаеш повече от много пишещи край теб, но да не се представяш като техен равен или по-голям побратим. И едва в предела на годините, по настояване на близките – да се решиш да споделиш с останалите своите знания. Причината? Отсъствие на мисъл за изява. Но и – наследствена почтеност. Затварям последните страници на тази изстрадана книга и неволно се питам: как се пише за минало, натоварено с толкова много съдба? Но чувам отговора, щом си припомням любим диалог от отдавна разказвана приказка:
– Побратиме, от какво беше онова месо що ни даде най-после?
– Побратимовци, срам не срам, ще ви кажа: отрязах го от дланите на ръцете и от стъпалата на нозете, та ви го дадох.

Борис Христов