Човечеството винаги е обичало да издига стени. През I век след Христа римският император Адриан изгражда 120-километрова варовикова стена през Римска Британия. И до ден днешен учените не са наясно каква точно била целта му. Едни смятат, че построил заграждението, за да държи отвъд тях дивите племена, а други се чудят дали това не е патетичен израз на имперска власт. Измазана и варосана, дългата стена блестяла на северното слънце.

Великата китайска стена, линията "Мажино", Берлинската стена - поривът да се издигат стени изобщо не е спрял. Към момента САЩ строят заграждения по границата с Мексико. Индия постави огради по границите си с Пакистан и Бангладеш, а наред със загражденията на Западния бряг израелците издигат и стена по границата с Египет.

Макар и фалирала, Гърция харчи големи суми за заграждения по границата си с Турция. Народите от Близкия изток протестират яростно против израелските стени, но едновременно с това укрепват собствените си граници - Кувейт се загради откъм Ирак, Саудитска Арабия - откъм Йемен, а Иран - откъм Пакистан.

Говорим за глобализация, за международен пазар, за глобалното село. Можем да общуваме с когото си поискаме - по всяко време, от почти всяка точка на света. В наши дни стените би трябвало да се рушат, но противно на очакваното те продължават да се издигат и да разделят света на малки, лесно охраняеми килии, които ни откъсват един от друг.

Може би новите стени не са проклятие за нашия свят без граници, а негов естествен отговор. Без граници се чувстваме неуютно. Имаме нужда да поставим нещо, каквото и да е, в своя власт. Ето защо на икономическата и електронната ентропия отговаряме с прости геометрични форми, съградени от тухли, бодлива тел и стомана.

"Стени: Пътуване покрай загражденията" е смело съчетание от пътепис и репортаж, който ни дава отговор на въпроса какво е чувството да живееш срещу стена. Той ни отвежда до най-горещите точки на света и ни среща с хора, чийто живот преминава сред бодлива тел, бетон и стомана.

Ди Чинтио пие чай с бежанци в пустините на Мароко, среща се с нелегални имигранти, които се опитват да заобиколят високотехнологичните огради около испанските анклави Сеута и Мелиля, извървява пътя на мигрантите в Аризона, посещава заградени села в Индия и застава рамо да рамо с хората, които протестират срещу обезопасителната преграда, издигната от Израел.

Ди Чинтио изминава пътя от индианските резервати на границата между САЩ и Мексико до „Великата монреалска стена“ и от разделената столица на Кипър до Стените на мира в Белфаст в опит да научи повече за хората, издигнали загражденията, и за онези, останали отвъд стените. Тази книга не е просто политически очерк.

Авторът се среща с нарушителите, които заобикалят стените, с художниците, които ги превръщат в произведения на изкуството, и със забравените и изоставени хора, които живеят зад загражденията, в сянката на стените.

Аз съм канадец - казва авторът - и гражданството ми гарантира достъп навсякъде. Никъде по света вратите не се затварят пред мен, никой не гледа на мен като на нежелан или ненужен имигрант. Никой никога не е строил стена за мен. Но какво да кажем обаче за хората като моя палестински приятел от Рамала, които живеят покрай новоизградените стени? Какво е Стената за онези, които живеят близо до границата между САЩ и Мексико? Или между Индия и Бангладеш? Исках да разбера що за общества са издигнали стените и преди всичко да опозная обществата, създадени от самите стени. Исках да бъда там, където в земята са набити колчета, а нациите бранят териториите си с планини от гол цимент. Исках да бъда сред хората, които ядат хляба си в хладната сянка на близката стена. Исках да разбера защо има стени и какво означават те за хората, които живеят зад тях. Исках да разбера какви страдания им причиняват те и така през февруари 2008 г. пристигнах в пустинята Сахара..."