Книгата е продължение на „Старобългарското изкуство. Изкуството на Първото българско царство“.

Разглежда се архитектурата, живописта (стенописи и иконопис), златарството и скулптурата по времето, когато България е под византийска власт; обществено-историческите условия за развоя на българското изкуство през Второто българско царство, архитектурата (градоустройство и военна архитектура; църкви и манастири); живописта (Търновската школа; Боянската църква).

Идеята на автора е била книгата да обхване всички дялове на нашето изкуство до падането на българския народ под османска власт; да бъдат включени архитектурата с архитектурната украса, стенописта и миниатюрата, златарството и керамиката. Но проф. Мавродинов не успява да я довърши. Последните му думи след първия пристъп на болестта са: „Златарски не написа историята на XIV в., Мутафчиев не завърши XIV в. и аз XIV в. няма да завърша.“

Книгата е ценен справочник, съдържа множество илюстрации на образци на старобългарското изкуство, както и архитектурни планове на църквите, които са изследвани.

♦  ♦  ♦

Никола Мавродинов (1904–1958) е български изкуствовед и археолог, един от най-добрите познавачи на българското средновековно изкуство, архитектура и култура. Завършва история и археология в Лиеж (Белгия), 1928. Асистент в Народния музей в София (1931–1934), където е и уредник (1934–1944). Директор на Археологическия музей при БАН (1944–1949). Професор по история на изкуствата (1954–1958) и член-кореспондент на БАН (от 1946 г.). Действителен член на Българския археологически институт (от 1939 г.). Автор на многобройни съчинения, сред които по-важните са: „Външната украса на старобългарските църкви“ (1934), „Проучвания върху старобългарското изкуство“ (1936), „Старобългарската живопис“ (1946), „Новата българска живопис...“ (1947), „Обща история на изкуството“ (1950), „Византийската архитектура“ (1955), „Изкуството на Българското възраждане“ (1957)