В първата част на изследването се разглежда изкуството на славяни и прабългари; старото художествено наследство, запазено от траките; изкуството по българските земи преди и след покръстването. Направен е преглед на изкуството в Западната българска държава. Отделено е място на развитието на скулптурата, златарството и керамиката. 

Идеята на автора е била книгата да обхване всички дялове на нашето изкуство до падането на българския народ под османска власт; да бъдат включени архитектурата с архитектурната украса, стенописта и миниатюрата, златарството и керамиката. Но проф. Мавродинов не успява да я довърши. Последните му думи след първия пристъп на болестта са: „Златарски не написа историята на XIV в., Мутафчиев не завърши XIV в. и аз XIV в. няма да завърша.“

Книгата е ценен справочник, съдържа 350 илюстрации на образци на старобългарското изкуство, както и архитектурни планове на църквите, които са изследвани.

„Мисълта да напише история на българското изкуство живееше отдавна у автора на тази книга. Своето изследване той започна 1946 г. с проверка на паметниците, които бяха недостатъчно или недостатъчно добре проучени, с проверка на mлановете на постройките в Плиска. В 1948 г. бяха отново проучени паметниците в  Преслав, Мадара, Несебър. След това авторът разшири по-раншните си изследвания върху нашето старо златарство, върху скулптурата, свърза отделните области на някогашната ни култура, постара се да обясни социално-икономическите условия във всяка отделна епоха, което му позволи да характеризира по-отблизо всяка една от тях. Трябваше да бъдат осветлени и обяснени погрешно обяснени или незасегнати досега факти и явления в нашето културно наследство. Предстоеше да се обхванат и уяснят истинският характер на разцвета на българската култура по времето на цар Симеон и дълбоките причини, които я породиха. Внимателното тълкуване на явленията и фактите даде възможност на автора да ги представи в нова светлина и да долови основните тенденции в развитието на нашето изкуство и култура. Трябваше да се продължи борбата с националния нихилизъм, да се докаже колко неоправдано е чувството за малоценност у народ, чиято култура помогна за развитието на други народи. Читателят ще се убеди, че в това отношение авторът е постигнал значителни успехи. Ако нещо все пак е останало неизяснено, то се дължи на ранната му смърт, която не му позволи да хвърли последен поглед върху своя труд.

* * *
Тук ние само изложихме някои от мислите, които авторът бе нахвърлил за увод  на книгата си, който остана ненаписан.“

В. Иванова-Мавродинова. Вместо увод 

♦  ♦  ♦

Никола Мавродинов (1904–1958) е български изкуствовед и археолог, един от най-добрите познавачи на българското средновековно изкуство, архитектура и култура. Завършва история и археология в Лиеж (Белгия), 1928. Асистент в Народния музей в София (1931–1934), където е и уредник (1934–1944). Директор на Археологическия музей при БАН (1944–1949). Професор по история на изкуствата (1954–1958) и член-кореспондент на БАН (от 1946 г.). Действителен член на Българския археологически институт (от 1939 г.). Автор на многобройни съчинения, сред които по-важните са: „Външната украса на старобългарските църкви“ (1934), „Проучвания върху старобългарското изкуство“ (1936), „Старобългарската живопис“ (1946), „Новата българска живопис...“ (1947), „Обща история на изкуството“ (1950), „Византийската архитектура“ (1955), „Изкуството на Българското възраждане“ (1957)