Към края на своя не само дълъг, но и невероятно наситен с важни събития, любопитни случки и най-драматични обрати живот, Димитър Маринов пише като венец на богатото си творчество и своята автобиография. В нея той напълно разгръща недоизявения си до този момент талант на художник на словото, с умело подбраните "митарства" (приключения и изпитания), живия диалог, сюжетните обрати и великолепно обрисуваните герои и негодници тя е по-увлекателна и се чете с по-голям интерес и от хубав роман.

Благодарение на добрата си памет и със силата на яркия личен спомен авторът пресъздава по неповторим начин автентичната атмосфера на българския живот през Възраждането и първите десетилетия след т. нар. Освобождение - доста по-различна от тази, която днешният читател познава от учебниците и други политически коректни, пригладени писания.

Наред с това, той оставя и цяла галерия от живи образи на видни личности, с които съдбата го среща в различни етапи на неговия житейски път - уважаваните учители Кръстьо Пишурка и Никола Първанов, църковните дейци Неофит Рилски и Екзарх Йосиф, колоритните войводи Панайот Хитов, дядо Цеко и дядо Ильо, строителите на нова България Петко Каравелов и Стефан Стамболов и много други. Същевременно Димитър Маринов използва спомените си за събития и лица и като повод за умъдрени от опита размисли върху важни процеси в българската история, за признаване на заблуди и преоценка на постигнатото.

♦  ♦  ♦

Димитър Маринов е български етнограф, основател и първи директор на Етнографския музей. Роден е като Петко в с. Армалуй, днес част от гр. Вълчедръм, в семейството на Върбан и Наца Мъцанкови. В резултат на кратко боледуване непосредствено след раждането майката Наца умира. Бащата решава да даде детето "хранениче" на бездетно семейство. Ломският гражданин Марин Банов и съпругата му Вълкана осиновяват новородения Петко, когото прекръстват на Димитър.

Марин Банов е крупен търговец, който прекарва 20 години в Цариград, като 19 от тях служи в конака на Хюсеин паша, заемащ висока длъжност при Дивана. През 1840 г. Марин Банов се връща в родния си град Лом, където се залавя за търговия, а по-късно се жени.

На 24 април 1854 г. Димитър постъпва в ломското училище. Под наставленията на своя учител Кръстьо Пишурка преминава успешно всички нива и през 1858 г. вече е "калфа". Като награда за отличното си представяне баща му Марин Банов му подарява няколко книги. Те са: "Аделаида, алпийската пастирка" (1857), "Житието на Алексий, человек Божи" и "Чудесата на Пресветая Богородица", като последната оказва такова въздействие върху него, че решава да се посвети на Бога и да замине за Света гора.

Междувременно през 1858 г. майка му Вълкана изпада в нервно разстройство и през следващата година умира. Под влияние на тази печална случка и по препоръка на първия учител на М. Димитров - Пишурката, Марин Банов решава да изпрати сина си в Белградската гимназия. Още през 1863 г. Димитър Маринов овладява гръцки, немски и френски език, но смъртта на баща му на 27 декември същата година осуетява тези планове. Изхвърлен от алчните си роднини и оставен без наследство и подслон, Димитър Маринов се насочва към Света гора и по-точно към Хилендарския манастир, за да служи на Бога.

През 1875 г. завършва философски факултет в Белград и започва работа като учител в Лом през същата година. Депутат в Учредителното събрание, съдия в Лом, Силистра, Русе, Видин (1879-82). Директор на Народната библиотека (1894), учител в Лом, Русе и София. Основател и директор на Етнографския музей (1904-1908). През 1921 г. приема духовен сан. Активно сътрудничи със статии и студии в областта на фолклора и етнографията в периодичния печат; преводач. Автор на "История на българската литература" (1887), "Жива старина" (І - 1891, ІІ, ІІІ - 1892, ІV - 1894, V - 1901, VІ - 1907, VІІ - 1914), "Как е създадена българската екзархия" (1898), "Евтимий патриарх Търновски" (1900) и др. Умира през 1940 г. в София.