Всеизвестни са пристрастията към формата на Кирил Кадийски, най-умелият стихотворец и версификатор в съвременната ни поезия, чието кредо е стихът на Верлен „Във всичко музика най-вече”. Не бива да се учудваме, че сонетната форма, която по общо мнение представлява образец на европейското поетическо писане, най-добре подхожда на неговата афористична, философска нагласа.

В тази традиционно закостеняла форма той влага ново съдържание, „налива ново вино във вехти мехове“. Хвърля мостове към традицията във формално отношение, а в съдържателно в сонетите му пулсират тревогите на човека от 21 век, по-всесилен и по-сам от всякога. Преводачът на поезия и поетът са тясно преплетени и едва ли някой ще се учуди, че след преводите си на „Сонети за живота и смъртта на мадона Лаура“ от Петрарка, след томчето „Поезия“ на Ронсар и най-вече след „Сонети“ на Шекспир Кадийски е съставил тази summa от своите авторски сонети, заченати през последните четирийсет години. Сонети той е писал винаги, още като съвсем млад, от времето на втората си поетическа книга „Ездач на мраморни коне“ (1983).

Това увлечение не го изоставя и по-нататък и с умъдряването се раждат стихосбирките „Пясъчно време“ (1987), „Перо от феникс и други стихотворения“ (1991), „Петте годишни времена“ (1998), „Смъртта на бялата лястовица“ (1991), „Нови сонети“ (2003), в които сонетът заема почетно място. След няколкогодишно мълчание, когато като Директор на Българския културен център в Париж усилията му са съсредоточени другаде, той „намира себе си" в най-звънката поетическа форма и твори изключително в този жанр. Така се раждат стихосбирки, съставени само от сонети: „Alter ego“ (2008), „Битие и изход“ (2014), „Selva oscura“ (2014), „Стрелецът на Бурдел“ (2017), „Под Божия сандал (2017), последвани от „В покрайнините на света“ (2019), „Взривени сънища“ (2020), своеобразен апотеоз на сонета, и така до излязлата наскоро сбирка „Под синьото небе над жълтите жита“ (2022).

Може да се каже без преувеличение, че през последните години Кадийски се утвърждава като един от майсторите на този жанр в нашата поезия. А колкото до съвремието, особено важно е признанието на един събрат по перо, Георги Миланов, автор също така на модерни сонети: „За мен най-големият майстор на сонети в българската поезия е Кирил Кадийски”. След две книги, озаглавени „Сонети“ (1999, 2012), в които е събрал сътвореното през годините, сега той ни поднася тази трета, най-голяма по обем, пълна сбирка на своето сонетно творчество. Отделните стихотворения тук зазвучават в синергия и образуват органична цялост, която добива размаха на впечатляващо поетическо дело. Логично в тази книга се появява и сонетен венец, връх към който не всеки автор на сонети е дръзвал да се изкачва. И не само в българската поезия.