Ели живее сама, но съжителства с гласовете на Еспен, Емил, Ерик и принц Еуген в главата си. Техните гласове я съпътстват през целия й жвот, крадат безмилостно парчета от него, но прибавят цветове и други гледни точки към видимата реалност. Беате Гримсрюд рисува портрета на едно дете, на една жена, на един пациент и на един творец, но същевременно разказва за способността на обществото да опитомява, без да осъжда, да съчувства в ролята си на лечител. Езикът на романа е като опъната струна, която трепти от поезия и емпатия и го поставя на висотата на автобиографичния текст на Стриндберг "Инферно".