Николай Светлев и до днес виси на перваза на общата ни драматична съдба, както е на тази уникална протестна снимка от пролетта на далечната 1971 година. И ние, без да подозираме, също висим заедно с него и държим живота си с нокти, вкопчени в надеждата. Ето един безпрецедентен роман от чекмеджето, който ни подсказва откъде идваме, защо сме такива и накъде може би сме се запътили в безпощадното наше време.

Тази моя книга е писана при екстремни обстоятелства от май 1985-а до края на декември 1989 година. Тя е класиче­ски ръкопис от чекмеджето, колкото и съвременната бъл­гарска критика да твърди, че такива творби не са създавани в България по времето на соца. Самото заглавие подсказва, че това е безпощаден паноптикум на тоталитарното общес­тво, изградено в България зад паравана на народната власт и впоследствие „реалния социализъм“. Книгата е от 7 гла­ви, всяка от които започва със самоубийството на главния герой Иван Буколенски и впоследствие разкрива дълбо­ките личностни и обществени мотиви, довели конкретно­то човешко същество до фаталното решение. Творческото предизвикателство за мен бе да представя съдбите на седем различни личности, родени в различни времена в Бълга­рия, с различен социален произход и мироглед, но в крайна сметка стигнали до самоубийствен край поради невъзмож­ността повече да намират смисъл за живота си в конкретно­то общество. Няма да преразказвам съдържанието, защото то е като театър на абсурда, в което можете сами да се убе­дите, ако издържите да прочетете ръкописа, който на места действително е брутален.

- Николай Светлев