Харесвам поезията на Пламен Панчев поради няколко причини. Той умее да води естествен, непринуден разговор с читателя, една традиция, по мое мнение, завещана ни от Вапцаров. Пламен избира темите на стихотворенията си от живия живот, често пъти от малкия провинциален град, но теми, които засягат хората и от големия мегаполис. Поетът е привърженик на класическата поетическа форма, без да се чувства окован в нея, а свободно разперва крилете на вдъхновението си. Част от стиховете му често пъти съдържат препратки към творби на изкуството от други видове /“Уморените коне ги убиват, нали?“/ или към библейски текстове, което засилва усещането за тяхната универсалност. Но стиховете на Панчев винаги ни казват и нещо повече от идеите на познатите ни вече творби.

И не на последно място, може би харесвам стиховете на Пламен Панчев, без това да има отношение към естетическите им качества, защото е бивш спортист, за какъвто се считам и аз. А спортът само на пръв поглед няма нищо общо с поезията, напротив – той учи на дисциплина /в случая творческа/, себеотдаване и воля да преодоляваш бариерите на отчаянието и неприязънта тук и там.

Таньо Клисуров