„Ейлиин беше американка, student, която бе получила стипендия, за да изучава японска музика, имаше буйни червеникави коси, бях я наблюдавал дълго на летището в Ханеда, после в монорелсовото влакче. Разменихме си няколко усмивки. Бях прекалено изтощен и не намерих сили да я заговоря. Наивно бях помислил, че щеше да отседне в моя хотел, но продуцентите, които ме канеха, ми бяха запазили стая в японски стил в някакъв луксозен хотел, който за нещастие не беше „Ню Отани“, за който ми бяха говорили приятелите в Париж, а „Акасака Хотел“, където ме чакаха футон и татами, но не се виждаше никаква Ейлиин.“

Представяме ви Франсоа Вейерганс – член на Френската академия, единственият автор носител едновременно на наградите „Рьонодо” и „Гонкур”.

Вейерганс пази в тайна своето първо произведение, написано през 1968 г., когато е бил едва на 27 години, от уважение към двете си любовници по онова време. След като едната от тях не е между живите, а другата е вече баба, авторът решава да предложи на публиката този красив бароков роман.

Чрез своя еротизъм, еуфоричен и отчаян едновременно, този роман разказва историята на един мъж с много страсти. Той прави любов в сумрачни стаи, за да види по-ясно отражението на страстта в очите на своите любовници; прави любов в ложите на опери с неустоимата Саломе, певица и мит; прави любов ден и нощ, за да живее и пише, за да утвърди яростта да се живее и прави това чрез един стил, изтъкан от пламенна и трагична плътност, пропит от емоция, бунт и мъчително безпокойство.

Днес откриваме как тази книга заявява маниите завладели по-късно цялото творчество на Вейерганс: секса, психоанализата, операта, жените и киното. Европа през шейсетте години, млад режисьор пътува много и открива известната опера „Саломе“. Оттогава той нарича Саломе всички жени – истински и измислени – в живота си. Едновременно чувствителен и ироничен свидетел на собствения си живот, авторът се завърта във вихъра на своите многобройни срещи от Венеция до Амстердам, в нощни влакове и по летища. Това ли е изповедта на детето на ХХ век? Или това е вкусна смесица от копнеж и световъртеж?

♦  ♦  ♦

Роден е на 2 август 1941 г. в Етербек, Брюксел. Преди триумфално да заеме фотьойл № 32 във Френската академия през 2009 г., Франсоа Вейерганс, белгиец по баща, но французин по майка и по самосъзнание, вече има 9 филма като режисьор и множество прозаични творби. Сред тях се открояват първият му роман „Шутът“ (1971 г.), сатиричен разказ за сблъсъка му с психоанализата, който му донася наградата „Роже Нимие“. Най-нашумелите му творби несъмнено са „Франц и Франсоа“ и „Три дни при майка ми“, донесъл на автора си „Гонкур“ за 2005 г. От 1960 г. сътрудничи на култовото през 50-те и 60-те години списание Кайе дю синема и става част от неговия авторски кръг, където се сприятелява с Франсоа Трюфо, Жан-Люк Годар, Клод Шаброл – създателите на Новата вълна във френското и европейско кино. Заснема пет  игрални филма по собствени сценарии, в които участват някои от най-големите звезди на европейското и световно кино като Денис Хопър, Бианка Джагър, Пиер Клосовски, Лоран Терзиеф и др.  Франсоа Вейерганс е приеман във френската литература за гений, чиято легендарна непредсказуемост няма равна по стил. Единственият автор, който е носител едновременно на наградите „Рьонодо” и „Гонкур”. Наричан е от пресата „френският Уди Алън” – определение, което той лично никак не одобрява.