В 9-ят том от събраните съчинения на Стефан Цанев е излиза II-та част на неговото амбициозно поетично и художествено пренаписване на българската история.

Това издание е окончателна редакция на „Български хроники“.

При огромния обем на работа грешките и пропуските бяха неизбежни. Налагаше се при всяко ново издание да правя поправки и допълнения в текста, сега извърших промени и в структурата (части от някои глави или цели глави пренесох от една книга в друга).

ВМЕСТО ПРЕДИСЛОВИЕ

СКУКАТА Е ДУХОВНА ЧУМА

Преди повече от двайсет години, седнехме ли с проф. Николай Генчев в Кинодейците или в Руския клуб, след третата чашка той се провикваше:

– Поете, що не напишеш една забавна история на България!

За съжаление, тогава аз не оцених сериозността на това негово предложение.

Преди няколко години обаче, като разгърнах случайно един учебник по история, написан наистина толкова скучно, сякаш авторите са имали едничката цел: да накарат българчетата да намразят историята на своя народ, ядосах се и реших да изпълня поръката на професора.

Макар че през живота си съм се ровил много в историята – от чисто любопитство (купувал съм стотици исторически книги, без да предполагам, че един ден ще ми потрябват) – и повечето от драматичните ми съчинения са с исторически сюжет (Истинският Ивайло,

Процесът против богомилите, Разпята събота, Последната нощ на Сократ, Тайната вечеря на дякона Левски, Другата смърт на Жанна д’Арк, Величието и падението на Стефан Стамболов, Тайното евангелие на Йоан) – въпреки че не бях съвсем бос по въпроса, дълбоко

в себе си предчувствах риска на това мое начинание.

И наистина, първият том на моите „Български хроники“ бе посрещнат с прекомерно голям интерес от читателите, но същевременно върху мен се стовари гнева на някои „учени историци“, особено свирепи бяха някои учителки по история – наруших им зазубренияурок...

Не бях пощаден и от някои мои щатни критици-литератори – те направо „накълцаха“ моя скромен труд...

Не мога, разбира се, да премълча, че в моето рисковано начинание бях подкрепен от някои големи наши историци, най-вече от проф. Георги Бакалов, както и от писателя академик Антон Дончев, за което най-покорно им благодаря.

Но не само на тях съм благодарен – който и историк, журналист, колега или гражданин ми направеше забележка за допуснати от мен пропуски или грешки, аз слушах с наведена глава и при всеки пореден тираж нанасях поправки – вече са повече от 100.