КРАТКО ПРЕДИСЛОВИЕ
НАУЧЕН ТРАКТАТ ИЛИ ПОЕМА

Оттук нататък, читателю мой, трябва да внимаваме – навлизаме в опасна зона.
Древната ни история е обвита в мъглата на митовете – може да ги доизмисляш, може да ги доукрасяваш; възрожденците ни са обрамчени с ореоли – може да ги лъскаш възторжено или да ги човъркаш дребнаво; оттук нататък няма митове, няма ореоли, личностите са почти живи, ей ги нà – само на крачка пред нас, само век е минал…
Рискованото ми начинание – да напиша сам цялата история на България – стана съвсем рисковано, защото ако древната ни и възрожденска история е била пренаписвана и нагаждана всеки път към интересите на властващата политическа сила – то какво да кажа за историята ни след Освобождението от турско робство?
Тази история е била пренаписвана и нагаждана несравнимо по-грубо, защото е пролог към времето, когато през втората половина на ХХ век в България властваше една партия и като всяка тоталитарна партия тя обявяваше не само настоящата, но и предшестващата епоха за своя история: историята на Българската комунистическата партия се представяше за история на България.
Вършено е това без никаква милост към фактите: сложните ни отношения с царска Русия и СССР, тълкуванията на различните събития, преценката на личностите – всичко е така изопачено, така фалшифицирано, така уйдурдисано – че за да се ориентираш що-годе ред мистификациите, често се налага да четеш тази история наопаки: ако се говори за диктатура – значи става дума за демокрация, ако пише терор – чети свобода, слава ли пише – чети позор, позор значи слава, предател значи герой, герой значи убиец, победата е погром, погромът – победа и т.н.
Така се стигна до обратната крайност, до обратно извращаване на историческите факти, стигна се до оглупяване от омраза.

Старах се да бъда обективен, да възстановя истината, но тъй като и на мен пристрастията не са ми чужди – въпреки юздите на мозъка, твърде вероятно е и аз да съм препуснал някъде в погрешна посока и сигурно ще разочаровам много от читателите си, други ще ядосам или ще ги разгневя, но дано причината за това да са моите грешки, а не назубрените „единствено правилни“ идеи и схващания, с които е натъпкано зомбираното ни съзнание през втората половина на ХХ век…

За разлика от първите два тома, където в предговорите изреждах всичките си използвани източници и имената на авторите, тук няма да го направя, защото източниците сега са толкова много, че за да ги изредя, ще ми трябват много страници – а и без тях, читателю мой, книгата в ръцете ти е доста дебела.
Накрая искам отново да напомня, че моите „Хроники“ не са исторически научен трактат, а поема, и неправомерни са упреците за непозволени волности, или както казва проф. Александър Бурмов за Захарий Стоянов:
"Той много често прескача нормите на историческото изследване, така например твърде често си служи с пряка реч – очевидно е, при липсата на каквато и да е документация, че разговорите са съчинени…"
Че са съчинени – съчинени са. Противоречи ли обаче това на истината?

Аристотел казва: „Поезията предлага по-сериозно и по-философско познание от историята: историята се занимава с отделни факти, изобразява само това, което е станало, поезията – и това, което може да стане“.
Повече нямам какво да добавя.
Октомври 2008 г. Авторът

Забележка

Там, където разказът се води от мое име, спазвам нормите на съвременния правопис, но изписвам с главни букви Отечество и различните Революционни Комитети, както са ги изписвали навремето; в цитираните текстове (които са в курсив), запазвам фонетично правописа на оригиналите, включително и на преводите, направени по онова време – това е не само въпрос на коректност към авторите и преводачите, но и потребна езикова характеристика на епохата, а в текстовете на Търновската конституция и в някои други документи възстановявам, за внушаване на по-голяма достоверност, буквите ý и ©, а също така ь и ъ в края на думите.

Забележка

При огромния обем на работа грешките и пропуските бяха неизбежни. Налагаше се при всяко ново издание да правя поправки и допълнения в текста, сега извърших промени и в структурата (части от някои глави или цели глави пренесох от една Книга в друга).

Това издание е окончателна редакция на „Български хроники“.

Евентуалните по-нататъшни издания (в 1, в 2 или в 4 тома), задължително трябва да се печатат по текста и структурата на това издание.