‌Църковнославянският език, пренесен в Рус от България не само чрез книгите, но и устно – чрез богослужението, веднага става в Рус своеобразен индикатор на духовната ценност на онова, за което на него се е говорило и писало. България даде на източните славяни висшия слой на езика, „полюса на духовността“, обогатил извънредно нашия език, вдъхнал му нравствена сила и способност да възвисява мислите, понятията и представите. Това е езикът, на който са доверявали най-възвишените мисли, на който са се молили и на който са писали тържествени слова.

Той през цялото време е бил „редом“ с руския народ и го е обогатявал духовно.

После поезията заменя молитвите. Помнейки молитвеното минало на нашата поезия, трябва да пазим нейния език и „високите ù ценности“.

- Акад. Дмитрий Лихачов

Последната книга на видния съвременен учен академик Д. С. Лихачов е равносметка на всестранното изучаване на хилядолетната руска култура и нейното историографско осмисляне. Академик Д. С. Лихачов отстоява хуманистичната концепция за единното културно пространство и развенчава много митове, като обосновава европейската ориентация на руската култура, която е вградила в себе си християнските ценности. Авторът нееднократно подчертава, че значителна роля в усвояването на християнската писмена култура са играли българите и тяхната писменост. Същевременно той разкрива природата на националната самобитност на Русия, проявяваща се в каноните на изконно руската естетика и в православната религиозна практика. Тази проб­лемна и дълбоко лична книга ще предизвика у внимателния читател не само съпричастност към великата култура и съдбата на Русия, но и съзнанието за отговорността на всеки към нашия общ дом – към живата и неживата природа, както и към онази част от света, която човекът сам изгражда – културата.

♦  ♦  ♦

Дмитрий Сергеевич Лихачов (1906–1999) е руски филолог и културолог, академик и член на Академията на науките на Русия. Изследовател на средновековната руска литература, изобразително изкуство, история и фолклор. Обект на негови проучвания са и византийската и славянска литература и изкуство. Изследванията му засягат и старобългарската литература и изкуство, в частност делото на Кирил и Методий, Търновската книжовна школа и нейното влияние върху руската литература, което той определя като „Второ южнославянско влияние“. Роден е в семейството на инженера електротехник Сергей Михайлович Лихачов и Вера Семьонова Лихачова. В периода 1914-1923 г. учи в гимназията на Императорското човеколюбиво общество, гимназията и реално училище „К. И. Май“ и съветското трудово училище „Л. Лентовский“. От 1923 до 1928 г. е студент в романо-германската и славяно-руската секция на отдела по езикознание и литература на факултета за обществени науки към Ленинградския държавен университет. На 8 февруари 1928 г. е арестуван заради участието си в нелегален студентски кръжок, обвинен в контраревюлюционна дейност и осъден на 5 години лишаване от свобода. През ноември е изпратен в Соловецки лагер със специално предназначение (Соловецкого лагеря особого назначения). Освободен е предсрочно на 8 август 1932 г. и се връща в Ленинград. Работи като литературен редактор и коректор. През 1935 г. се жени за Зинаида Александровна Макавеева. През 1937 г. се раждат дъщерите им, близнаци, Вера и Людмила. От 1938 до 1954 г. е научен сътрудник в Института за руска литература към Академията на науките на СССР. През 1941 г. е в блокирания от немците Ленинград. Защитава научна дисертация. От 1960 до 1966 г. е заместник-председател на Обществото за българо-съветска дружба. От 1963 г. е чуждестранен член на Българската академия на науките. Награден е от президиума на Народното събрание на НРБ с орден „Кирил и Методий“, I степен. Участва в V Международен конгрес на славистите. През 1964 г. чете лекции в Унгарската академия на науките. Участва в симпозиум, посветен на Вук Караджич в Югославия. Изследва запазените тук славянски ръкописи. Във връзка със заплахата от ядрен конфликт по време на Студената война, се ангажира с усилията за разоръжаване и мирно решаване на политическите противоречия. Участва в международния форум „За безядренен мир, за оцеляване на човечеството“ в Москва. Пътува в Италия за участие в организацията на фонда „За оцеляване на човечеството в ядрената война“. Като учен Лихачов се оформя през 30-те години на 20 век, когато в СССР се възражда интересът към руската древност, пренебрегвана през годините непосредствено след Октомврийската революция. Първите му големи изследвания касаят старите руски летописи. През 1947 г. той издава труда си „Русские летописи и их культурно-историческое значение“ („Руските летописи и тяхното културно-историческо значение“), в който разглежда летописният жанр като основен в старата руска литература. Голям интерес за Лихачов представлява „Слово о полку Игорове“, на когото посвещава множество изследвания. Ученият изтъква художествената и естетическа стойност на древноруските писмени паметници, правейки аналогия между тях и съвременното им руска живопис. На базата на тези си изследвания, Лихачов изгражда духовният образ на средновековният човек в Русия. Интерес за него представлява византийската и старобългарска литература, взаимоотношенията им с руската и влиянието което оказват върху и. Той високо оценява книжовната дейност на братята Кирил и Методий, Йоан Екзарх, Евтимий Търновски и неговите ученици.