Отдавна подозирах, че Боряна Богданова умее да размества небета с думите си. Втората нейна книга, този път с кратки разкази, категорично ме убеди в това. Не е лесно най-напред да съзреш, а после и да разкажеш за малките детайли, които градят големия живот – подлез, изпитващ надежда, хризантема, от която боли, въже, на което виси надеждата, леха с ягоди, която лекува загуби… Боряна има очи и сърце за облаците, плаващи в бездънни локви, за любимия в отраженията, за възможното и реално бъдеще, за старците и децата, чиито души са най-близо до небето. Тя не измисля, тя сътворява. В това е и силата на изкуството – да сътвори свят, отражение на нашия. Затова и Боряна лети високо в писането си. А небето няма граници.

Ива Спиридонова, редактор

След впечатляващия си поетичен дебют с „Рамене и самоти“, сега Боряна Богданова наистина изненадва приятно с кратките си прозаични форми. За добрия поет самовглъбението и чувствителността са задължителни условия, за белетриста е особено важно да е наблюдателен и анализиращ. Боряна притежава от всичко по много и именно затова разказите ѝ са едновременно затрогващо-емоционални от една страна, и философско-екзистенциални от друга. Те са като моментни фотографии на ежедневието ни – понякога в ярък крещящ цвят, друг път черно-бели, а нерядко преливащи се в цялата цветова гама на дъгата. И докато се опитваш да спреш и да се запиташ „Защо и как?“, следващата история вече те е хванала за ръката и те води стремглаво напред. А това е умение само на добрите разказвачи.

Тео Буковски