За Румен Стоянов, доайен на испанистиката и португалистиката у нас, единствен българин – почетен доктор на латиноамерикански университет (гр. Бразилия, 2012), ние, българите, заемаме средищно положение спрямо жестикулиращите южняци и въздържаните северняци. От десетилетия обаче имаме уклон към затихващо ръкомахане, което е белег за изгубване на национална самоличност – отпадат безмълвни знаци, нови не създаваме, предпочитаме да се възползваме наготово от чужди. Растящото обезжестяване е част от задълбочаващото се разбългаряване: в жестово отношение, както и въобще на културното поприще, ставаме все по-безцветни, по-безлични, блудкави, размиващи се в безпощадното уеднаквяване на света.

Подтикнат от делото на бразилския фолклорист Луиш да Камара Кашкудо (1898–1986), Румен Стоянов поднася на читателя свое половинвековно събирателство, единствено по рода си у нас, описващо над 300 примера от безсловесния народен говор. То не претендира да бъде научен труд, нито изчерпателна история на българските жестове, а само напомняне, че незаслужено жестовете принадлежат към пренебрегваната част от нашата култура.

„Ръкомахайки“ е поредният пример, след „Из говора на село Драганово“, доказващ побратимството на Румен Стоянов в лова на безмълвни бисери с бразилеца Кашкудо, за когото казват, че посветил дълголетния си живот да събира ненужни неща, без които не можем.