Ключово за книгата е дефинирането и интерпретацията на концепцията за „Мъртвия Аз“. Става дума за специфичен частен случай на травма в ранното детско развитие, породена от физическата смърт на близък родственик (брат, сестра или друг член на семейството), която в голяма степен деформира процеса на нормалното формиране на идентичността на детето, а в последствие силно повлиява функционирането, мотивацията и дейността на зрялата личност. 

Синдромът на „Мъртвия Аз“ бива определен като „…континуум от несъзнателно детерминирани поведения, целящи възпроизвеждане и обратна верификация на действителността такава, каквато е възприемана, възникваща при условия на продължителна дисоциация при изграждането на идентитета, следствие на ролевите очаквания към индивида да бъде Друг.“ 

Излага се допускането, че „… проявите в изкуството им са детерминирани от интраперсонален конфликт, свързан с проявите на синдрома на Мъртвия Аз… Като по този начин … изкуството представлява „мост“ за твореца във връзка със собствените му Аз-ови конфликти. 

В концептуализацията на Мъртвия Аз този конфликт е свързан именно с липсващата символична представа за собствения Аз. Той функционира латентно в контекста на несъзнаваното, а социалното, символичното е формирано около мъртвата личност, траурните преживявания на родителите или друга форма на действителността, която е „осъдило“ детето да развие Свръх Аз-овото си функциониране по начин, който е откъснат от автентичната личност. 

За Мъртвия Аз изкуството е начин, по който „автентичният Аз оживява“ – символа на собствената личност е изведен на платното, което води и до катарзиса.“. От тази водеща хипотеза се извеждат и вторичните допускания, че проявата на феноменологията на „Мъртвия Аз“ води като следствие проявата на новаторство в изкуството, но също и твърдението, че: „новаторите в изкуството нямат изначалната потребност да променят самото изкуство – точно обратното, нарушението на границите им възниква като следствие на опитите им за персонална верификация и утвърждаване.“. 

Така творчеството на гениалните художници бива интерпретирано като непрестанни опити да „… възстановят собствения си образ, собствения и автентичен Аз… Те живеят със своето изкуство, със своето творчество, което е следствие на онзи несъзнаван, потиснат Аз, който получава животът навън, който проверявайки действителността и реализирайки монолога със себе си създава един нов, жив свят, който променя цялата социална действителност.“

В книгата са разглени Рембранд ван Рейн, Каспар Давид Фридрих, Винсент ван Гог, Едвард Мунк, Пабло Пикасо, Оскар Кокошка, Салвадор Дали.