Винаги, когато съм разглеждал снимки от миналото, най-дълбоко ме е трогвала светлината в тях. Слънцето, чиито лъчи са създали снимката – лъчите, които като осъдени на смърт гълъби са накацали върху хората, тревите, дърветата, покривите и всички предмети в снимката и са застинали завинаги там, в този документ на спомена и носталгията.

Думата „фотография“, преведена на чист български език, е „светлопис“. Нещо, написано със светлина. Но нима ние не пишем всичко именно със светлината? Когато тя си отиде, ние просто няма какво да пишем. Ненаписаното е именно това, което мракът на забравата е похлупил навеки. А когато пишем, то е, защото върху миналото все пак грее светлина, запалена вътре в самата ни душа, и ние можем да гледаме към миналото именно благодарение на тази светлина. Ние помним благодарение на това, че върху тайниците на душата ни се е проляла светлина. Неслучайно човек се стреми да предаде на забрава онова, което не иска светлината да огрее, а отрицателния си опит се опитва да възпроизведе отново в светлината на доброто, което е извлякъл от него.

Това („Моята България, моят Китай“) е една много лична книга. Тя е също така субективна. Тя отразява преживяното от две сърца преди и след тяхната среща, както и пътя, по който те са поели след срещата. Сърцето на жена ми и моето. А също и онези хора и сърца, които са се докоснали до нашите или са били докоснати от тях по пътя ни през Китай.

Петко Хинов