"Поезията е нещо, което тръгва отнякъде и стига винаги до сърцето. Тя има безброй пътища, може да се спре в кръчмата край брега, цяла нощ да пътува към звездите, а после да усети дъха на целувката и да започне да строи дворци. Тя може с боси крака да се разхожда край брега, да разказва безброй истории на любовта, а после само с една сълза да сложи точка на миналото време. Тя може да се запие в самотните светове на чувствата, да се блъска във вълните на неразбирането, в скалата на човешкото време с мечтата за една „чиста и светла пътека в очите на другия“. Такива мисли се трупаха в главата ми, като четях стиховете на Стефан Жечев", Сашо Серафимов


* * *

От красота очите ме болят,
морето-огледало е пред мене
и ей така, със път или без път,
край него отминава мойто време.

На пясъка изписвам имена
на близки, на приятели любими.
Днес в отпуск са вълните, ни една
от тях не ще изтрие твойто име.

Така ще е и утре може би,
но някой ден вълните ще се върнат
и пясъка, изписан със следи,
във празен лист хартия ще превърнат.


В ЕДИН МОМЕНТ

човек остава сам,
брои звездите.
Трепери цял
за жалката си кожа.
Говори със цветята,
със тревите.
Не реже хляба си
на две
със ножа.

Щом тъжен дъжд
в прозорците заплаче,
загръща с шал
душата си сломена.
И чашата със вино
не е истинска,
защото не е с някой
споделена.


* * *

Търся
в запустелите гробища
на моето изгубено село
гроба на тате.
Няма го.
Сини глогини
ме гледат.
Очите на тате.
Когато се прибрах в къщи,
отрязах
филия хляб
от земята на тате
и усетих
как с ръка
ми я подава.