„За разлика от много други писатели, които не излизат от времето, което ги е създало и което те вече са изразили, Никола Фурнаджиев се променя заедно с промените в обществото. Той отново е техен изразител. И това личи не толкова от темите, които разработва, от „разказаното“ в неговите по-сетнешни стихотворения, а от общия им дух, от идеите, пронизващи цялата му поезия след „Пролетен вятър“. Никола Фурнаджиев става част от това време, а не „застинал“ в епохата си наблюдател. Подобен случай е рядък в българската литература.“

Панко Анчев

Скърцат тъмни скали, скърцат мрачни и зли лесове,
и на черните кладенци скърцат зловещо синджирите;
гневна буря шуми и Балканът огромен расте
в небесата, разбутал небесните облачни вирове.

Той расте и шуми, ветровете по него плющят
като бичове зли по снагата му яка и каменна,
и разбит, и строшен лей небесния черен съсъд
черни маси вода посред гръм и светкавици пламнали.

Тая нощ той ще пей, тая нощ той гигантски люлей
нашта черна земя, наште черни души, и, разтворени,
тъмни бездни хлестят, всеки камък под бурята грей,
всеки извор кипи, всяка хижа изчезва в просторите.

И от вечната пръст, от земята, която държи
моя дух в свойта власт, в свойте хиляди каменни пръстени,
аз излизам, летя, мойта радост дълбоко кънти,
мойте песни пищят, като птици от бурята пръснати.

Ах, гърми и люлей тая силна и черна земя,
аз съм с теб - на върха, до небето, в дъжда и сред бурите,
днес разтворена пей пред света мойта тъмна душа,
като свирки пищят в мен усойно и волно клисурите.