През стиховете на Манол Глишев протича една особена, неназована пряко тъга - като че ли далечни епохи и географии са обяснявали живота по-успешно. Но при Манол това не е вътрешна емиграция, не е снобизъм, не е Аз съм по-добър от вас и заслужавам повече. По-скоро прилича на скръб по сюблимното, което ни се полага, и все пак сякаш не е разпределено по равно.