Есеистичната книга на рано напусналия ни Огнян Илиев носи особено заглавие: „Празни мисли на един мислещ човек“. Това заглавие е не само остроумно напомняне за известния есеистичен шедьовър от Джером К. Джером – един майстор на тънкия сатиричен изказ. То подсказва, макар и с прикрита самоирония, че ни предстои да четем страници от един мислещ човек на перото, насочил проницателен поглед към нашето сложно и противоречиво съвремие.

Още в първото есе, най-обширното и многопластово в книгата, носещо също странно заглавие – „Антиантропология“ – имаме среща с редица проникновени, учудващи със смелостта си разсъждения за днешния обществен живот. Ето само няколко реда от тях:

„...Вълчите закони често важат и за човешкото общество. Жаждата за власт и доминация над себеподобните се осъществява чрез всевъзможни средства, включително политически и икономически. Парадоксът е в това, че глутницата се оглавява от най-силния вълк, по естествен подбор, докато при хората не винаги застава „най-силният“ и способният...“

Ето кой често успява да стане, ни казва Огнян Илиев, политически или икономически „главатар“ в нашето динамично и, уви, несъвършено общество. Но дали само със силата на лична амбиция „главатарят“ постига своя кариеристичен „успех“? Авторът веднага допълва с горчивина: „Мнозинството обаче става част не от вълчето, а от овчето стадо...Под влияние на приетите в обществото фалшиви норми, човек често пъти се превръща, въпреки неговото желание, в циник.“.

Усещаме, че тези , уж случайни, „празни“ мисли бръкват веднага в една люта обществена рана – противоречието между посредствената колективност на властта и действителния талант, което води до неизбежен сблъсък между привилегированото интересчийство и идеализма на способния човек в обществото. По-нататък в есето авторът посочва и реалната възможност „слабият“, ръководен от егоистични подбуди амбициозен човек, „да използва присвоената власт, да гони по-способния с най-непочтени методи“. И това саркастично описано явление не е оставено само на себе си, а след редица примери от обществен характер, авторът стига до острия, даже стряскащ съзнанието ни, извод: „Държавата се нуждае предимно от хора-машини и се страхува от непокорните и мислещите“.

За жалост, счита авторът, възможните начини на противодействие срещу такава реална картина не са толкова много. Все пак начини за истинско гражданско поведение има: личен отказ да бъдеш моделиран; влияние върху обществото с творчество и житейско достойнство; пробуждане на „вроденото чувство за свобода“ в хората около теб. И авторът допълва: „Силната личност успява да проникне зад наложените изкуствени норми и догми и не робува на условностите.“ Надраснала хищния прагматизъм и демагогията, често характерни за едно несправедливо общество, силната личност е тази, която „ е осъзнала, че смисълът на човешкия живот не се крие само в земното и преходното“.

Особено място в това противодействие от страна на способната личност авторът е отредил на творчеството – „Най-висшият изход, който е открил досега, е творчеството – изкуството, научните открития, философската мисъл...“

Силната личност, дори само със своето присъствие в обществото, не спира да убеждава света, , че „властта и парите не значат нищо, ако не служат на благото на човечеството“, че „ човек не може да избира времето, в което живее, но донякъде от него зависи как ще живее – дали ще бъде роб или не“...Светлинката, която озарява изложеното с авторов сарказъм явление, е далече от непоколебимия оптимизъм, но буди надежда в добрия читател. Казано с други думи – благородната мисия на способния и достоен човек в обществото не е невъзможна, неговият граждански и творчески пример е повече от необходим.

Ето - само с един от „напипаните“ болезнени проблеми на съвременното общество Огнян Илиев ни показва рядка наблюдателност и прозрение в дълбочина. А такава дарба той показва и в другите есеистични късове, заострени тематично: обществото и формата на ръководство – либерална или тоталитарна; класовата борба, която „не трябва да става антипод на демокрацията“; мъжът и жената – не само физическа, но и духовна близост; религията, икономиката, алкохолът...И един актуален национален въпрос, често обсъждан в обществото ни днес: „ България – суверенен и делови партньор или отново васал?“...

Неслучайно Ефрем Каранфилов е написал добри думи в своя отзив за първото издание на тази книга, излязла след подранилата смърт на Огнян Илиев: „Авторът на тази книга е мислещ, търсещ човек, който се е стремил да надникне в някои гънки на съвременността, в душевността на съвременните хора...Навсякъде се изтъква положителното и хубавото в съвременника, който си служи с честни средства за постигане на целите си. От друга страна – има подчертано отрицателно отношение към хитреците, мошениците, тези, които използват конюнктурата за собствена изгода. И още – уважение към нестандартния, даровития човек“.

Бих допълнил – духовната позиция на Огнян Илиев не би могла да бъде по-различна. Защото самата книга „Празни мисли на един мислещ човек“ е написана от нестандартен, даровит човек.

Георги Константинов