Хайри Хамдан говори за неща, за които е трудно, понякога и невъзможно да се говори. И не заради някаква модна травматичност, а защото идват от дълбочина, на която няма думи. Да, в този романов свят има много познато, някаква достъпна реалност, която не бяга от реализма, когато той работи за нея. Но там, от другата му страна, има и мистика, в която по определение премълчаното е повече от казаното, а казаното, ако не бъде вярно разчетено, може да се окаже и непонятно. Хайри Хамдан обаче ни дава ключовете за тази обратна страна тъкмо в реалността, която си мислим уж че познаваме (и като опитен и умен разказвач той знае, че си мислим така). От тази привидна, плътна, на места дори иносказателна, реалност лъха ведра тъга. А ведрата тъга не е нищо друго, освен – както вероятно би я нарекъл самият автор – отпечатък от мъдрост, която може би не ни е дадено като обикновени хора да постигнем, но за която Хайри ни напомня, че е там и винаги ще я има.

Взирането в Бездната, която всеки от нас представлява, и радостта, че сме живи, са едно и също. Радостта е обратната страна на Бездната. Това, мисля си, е големият отговор на Хайри Хамдан.

Елена Алексиева

Един роман за проблемното човешко съществуване, за мислещия, неудовлетворен, раздвоен, с недостатъци и качества човек, поискал да намери себе си. Да намери онова в себе си, което ще му помогне да загърби установените навици, онова, което е досадата от измъчващите го баналности. С други думи – роман за човека, пожелал да се пробуди, за да намери своето Аз на едно по-различно равнище. Бих казал, че това е роман за безпокойствата на съзнанието, за човека, който трябва да преосмисли живота си. Роман за човека, опитващ се да се добере до опорната точка, за да го има по-нататъшното му съществуване. Темата е отколешна, привличала е неведнъж творците с усет за светлото и тъмното в душата на човека, за неговата противоречива същност, за участта му сред предизвикателствата на живота.

Авторът на „Повикът на Бездната“ е сътворил образа на един наш съвременник, нееднозначен, привличащ ни и понякога отблъскващ ни. Разказът му за него е повод за много размисъл, както и повод за онова себевглеждане, което става всеки път, когато сме прочели една таланливо написана творба за човека и дилемното човешко съществуване.

Проф. Божидар Кунчев