Приятно изненадана съм от „Полюсът на живота“. Очаквах от Христо Мухтанов трета книга с поезия, а чета своеобразна капсула на времето, която години е била скрита и сега сама се разтваря. Отвътре изскачат фрагменти от нещо преживяно вече, но вечно в същината си. Разбъркани парчета, в които авторът не се бои да извика: „Сам съм“, „Препъвам се“, „Не спирам да мисля, че това ще доведе до нещастия", но и се надява, забелязва, устремява се. Долавям изменчивата същност на чувството, на осезанието, на възприятието на човека за обитаващия го свят. Свят, който самият той захранва със собствения си притаен дъх.

Анна Лазарова

Онова, което наричаме желание да се срещнеш със себе си, да се опознаеш, да разчетеш собствената си идентичност, е един от най-разпознаваемите човешки копнежи. И страхове. Веднъж бях написал „Видях ангел / да плаче / със затворени очи / Дори за него / страшното беше отвътре“. За това е тази книга – безстрашен дневник на себеразчитането, в който битовото търси своите битийни измерения без плач и драма, търси ги чрез вслушването във фините вибрации на играта на светлини и сенки, в пейзажи и видения, в жестове и потръпвания, в живота отвъд живеенето. Спокойна книга за безпокойствата, успокояваща и държаща сетивата будни едновременно. И всъщност – отвъд времето.

Валентин Дишев