Поезията на Мартин Спасов влиза в сърцата като троянски кон и остава там завинаги. Няма крепости, които да ѝ устоят, няма сигурна защита срещу нея, тя завладява всеки до когото се докосне и в този смисъл е безмилостна. Подковата на неговия троянски кон не е точно онази, обещаваща щастие, но белезите от нея са дълбоки и болезнени по онзи хубав начин, по който само изключителната поезия умее да боли.

Ива Спиридонова

Всеки досег с поезията, която идва от Мартин Спасов е като стъписване, едва след него прекрачваме прага на неговото убежище. Там той ни кани, но не допуска да внесем кал отвън; там той не хапе, но е язвителен; не обижда, но ни нагарча; разтърсва ни, но през сълзите си виждаме все по-ясно; там той е искрен, заставя ни да сме искрени, когато става дума за нас. В неговото убежище научаваме повече, отколкото сме знаели за себе си. Учи ни на живот. Учи ни на поезия. И са храм. И той, и тя.

Симеон Аспарухов