„Започнах да пиша за софийските кръчми някак на шега.

Само за приятели, с които заедно сме ходили тук и там, само за този ресторант, и за онзи, за Клуба... не, не този клуб, а другия... Нямах амбиции да бъда изчерпателна, пишех само за места, в които съм била и за случките в тях. А после нещата излязоха от контрол и обемът ставаше все по-голям и по-голям, приятели и познати ме подсещаха за още и още нещо. Кръчмите не свършваха, спомените също. Но искам да подчертая, че това не е пътеводител. Става дума за тези кръчми, които аз и моите приятели сме посещавали и то през определен период от време, предимно през 70-те и 80-те. С много малки изключения съм писала само за такива, в които съм сядала поне веднъж. А изключенията са заради интересни разкази на приятели и много рядко – материали в пресата. От особена помощ ми бяха фотографиите, които откривах в интернет. Те отключваха спомените и ги правеха по-живи и обемни.

Зная, че мнозина ще се подразнят от думата „кръчми“ в заглавието, още повече, че освен за ресторанти, механи и бирхалета съм писала и за сладкарници, и за шкембеджийници, и за бозаджийници. Просто по онова време „Хайде да отидем на кръчма“ включваше всичко – и барчетата към театрите, и клубовете, и ресторантите, и даже малките заведения, които сами не знаеха какво са. Ние ходехме „на кръчма“ не само да хапнем и пийнем, а и за да си говорим. Говорехме много – за неща, които макар и да не бяха „многомъдри“, оставяха отпечатък за цял живот. Масите преливаха от чаши и мезета, от емоции и страсти и на никого не му се ставаше. Във всички тези места се събираха сродни души. Те се търсеха, намираха и разделяха, но през времето, което прекарваха заедно, имаше приятелство, сръдни, полемики, дебати, флиртове, любови, изневери. Това беше животът на София и софиянци в цялата му пъстрота и многоликост.“