“Какво си мислиш, любима, че всички сутрин бягат и бързат по светофарите, и хвърчат с колите си за работа? Нищо не е такова, каквото изглежда. Тези хора бързат по друга причина. Тичат, блъскат се един в един друг, изпускат предмети след всеки сблъсък на земята, парчета от душите им остават на тротоара, дълго след като те са преминали оттам, но те не спират. И знаеш ли към какво наистина тичат? Те тичат към своята половина. Защото са я изгубили в лутането между световете. В своите вечни преображения те бързат и търсят любовта, без която не могат, с която ще създадат семейство и заедно ще се докоснат до Сътворението…”

Рене отново ни изненадва с нещо нестандартно и екстравагантно, като ни занимава с човешките търсения на истинската любов в живота. На тази книга е трудно да бъде сложен етикет или да бъде отнесена към конкретен жанр. Това е книга-писмо. Епистоларна поезия в проза. Книга – опит за размиване на границите между любимата и Бога, между любимата и себе си. Книга за зрящите в тъмното.

Човек на име Омар пише и изпраща писма на бъдещата си съпруга, която още не е срещнал и която не познава. Не знае кога и къде ще се появи в живота му, не знае как изглежда и дали изобщо е родена. Тогава къде точно изпраща тези писма? Получава ли ги някой? Ще получи ли отговор от нея? Това са въпроси, които губят своя смисъл, потъвайки в дълбочините, в които Рене ни потапя, и ние неусетно започваме да се превръщаме в Омар.

Тези до болка откровени, любовни писма ни карат да се питаме дали Омар не търси своя изгубен Бог и дали едва когато станем съвършено цели и обикнем истински себе си, ще срещнем така мечтаната любов, която този път ще остане…

Отговорите на тези въпроси са скрити в 10-те писма в книгата.

От кого обаче е 11-тото писмо?

Разберете сами.