Всеки има история за разказване. Ами ако някой няма своя история? Тогава какво? Превръща се в колекционер на чужди истории. Като Джанис.

Не си спомняше как започна колекцията. Може би с нещо, което бе зърнала, докато пътуваше с автобуса през околностите на Кеймбридж до работа? Или с част от разговор, който бе дочула, докато миеше някой умивалник? Не след дълго (докато почистваше прах във всекидневна или размразяваше хладилник) забеляза, че хората ѝ разказваха своите истории. Вероятно винаги го бяха правили, но сега беше различно, сега историите напираха да стигнат до нея и тя ги притегляше към себе си. Знаеше, че е удобен съд. Докато слушаше историите, с леко кимване потвърждаваше истината: че за множество хора тя е простичка, грозновата купа, в която могат да излеят тайните си.

Когато Джанис започва да чисти за госпожа Б. – възрастна ексцентрична дама, най-накрая среща човек, който иска да чуе нейната история. Джанис обаче е категорична: тя е пазителка на чуждите истории – няма своя собствена. Или поне такава, която би споделила с някого. Госпожа Б. обаче не е глупачка и разбира, че в Джанис има повече, отколкото се вижда на пръв поглед. Какво крие? Няма ли всеки от нас история, която иска да разкаже? Нима не придаваме по този начин форма и смисъл на съществуването си?

Като истинска съвременна Шехерезада Джанис знае, че всеки трябва да остави една история по-хубава, отколкото я е намерил. Може би е време да започне със своята.

След като учи история в университета, Сали Пейдж се премества в Лондон да работи в сферата на рекламата. В свободното си време се обучава за флорист във вечерно училище и в крайна сметка отваря свой собствен цветарски магазин. С времето Сали разбира, че цветарските магазини предлагат уникален прозорец към историите на хората, и започва да снима и пише за този цветен живот в поредица от документални книги. В своя първи роман „Пазителката на истории“ Сали съчетава любовта си към историята и писането с постоянния си интерес към историите на хората.