Известен най-вече с „Фермата на животните“ и „1984“, Джордж Оруел става свидетел на някои от ключовите събития от първата половина на XX в.

Изненадващо, но обяснимо е, че „Пътят към кея на Уиган“ е единствената книга на Оруел, която не е стигала до българския читател, тъй като на пръв поглед изглежда твърде тясно насочена към английския север в средата на века и следователно не напълно разбираема. Тя обаче е ключов крайъгълен камък – Дарвиновото липсващо звено, което помага на заинтересования да попълни пъзела на авторовия живот.

В първата част той подробно описва условията на труд и живот на миньорите в Ланкашър и Йоркшър. В ума на добрия историк винаги се мъжделее съмнението за достоверността на написаното от първо лице – мемоарите (с жанровите характеристики на които книгата е съпоставима) обикновено биват цитирани като малко надеждни източници на сведения. В конкретния случай обаче читателят трябва да допусне, че фактите са с най-висока степен на точност – не само защото авторът е публицист и следователно може да се приеме, че е по-обективен от средния писател, а и защото днес институции в районите, които описва, независимо потвърждават почти всяко негово твърдение.

Във втората част Оруел се отделя от фактологията напълно, за да даде воля на философските си размисли относно социализма и фашизма.

Книгата не остава важна за днешните поколения само защото живо описва условията на битието през трийсетте години, а защото въпросите, които авторът задава, и темите, които изследва – както е свойствено за него – са надвременни и се отнасят до множество съвременни проблеми. Основният сред тях е класовото разделение. Всяко следващо поколение автори твърди, че то е надмогнато, но сякаш пълните и категорични изказвания на Оруел остават най-неоспорими и до днес. Ключовата му цел е освобождаването от класовите предразсъдъци, а „Пътят към кея на Уиган“ е знаковата му творба в тази насока.

Ако пишеше през XXI в., Оруел щеше да посещава кобалтовите мини в Демократична република Конго, откъдето се добиват материали за батериите, задвижващи живота ни, фабриките в Индия и Пакистан, където се произвеждат марковите дрехи, или китайските заводи, експлоатиращи деца, за да ни накара да направим необходимото умствено усилие, което да свърже консумацията на ежедневието ни с труда на черноработника.