В книгата „От другата страна на стъклото“ Михаил Караиванов преследва „истинската поезия“, макар да знае, че „никой не обича истината в поезията“, „където думите са бодлите на смисъла“. Какво е тя? Златната рибка на живота ли е тя и удовлетворява ли авторовите търсения „от другата страна на стъклото“? Или „морето изхвърля трупове на думи / неуспели да спасят никого“?

Настоящата книга е брилянтен представител на свободата в родния стих. Движението на речта в нея е естествено като дишането. С удоволствие намерих факта, че Михаил е запазил и доразвил употребата на афоризмите, извеждайки някои стихове до гениалността на сентенции. Забавлявах се с повествователното му сладкодумие, повдигнато до звученето на притчите. И се усмихвах на неговата носталгична ретроспективност, която потапя четящия в светлината на спомените – белег на зрелостта му като автор. Но най-вече се оставих на емоциите, бликащи от неговата специфична „кратка енциклопедия на чувствата“ – заради тях по мен „полепна лятото“ и „южният вятър завъртя света като грамофонна плоча“.

Повярвайте ми, като ви казвам, а то значи да повярвате и на Михаил Караиванов:

„не е приказка

по истинско е“.

Стоян Радулов