Издателство „Омофор“ поднася предпразнична изненада за почитателите на книгите на Г. К. Честъртън – ново издание на неговия емблематичен сборник с християнски есета „Ортодоксия“.

„Цялото християнство се съсредоточава върху човека на кръстопътя. Безсмислените, празнодумни философии говорят за епохи, еволюции, развитие… По този път ли ще поеме човекът, или по другия – за това си струва да се мисли…“ 

Г. К. Честъртън

„Гилбърт Кийт Честъртън написва „Ортодоксия“ през 1905 г., още преди Христовата си възраст, скоро след обръщането си във вярата. Това става на границата между две столетия, след като писателят е пренесъл детското си чувство за рая, за радостта от живота, усещането си за ежедневно случващото се чудо дори и през спарения въздух на безнадеждност, белязан от имената на Суинбърн и Оскар Уайлд. Формално Честъртън приема католицизма едва през 1920 г. Не мисля обаче, че този факт има някакво особено значение: „Ортодоксия“ е тъкмо едно свидетелство за вярата, за „правата вяра“; между другото, вярата умее да бъде всичко останало, но не и „крива“, „неправа“. Едва ли е случайно и подзаглавието „лична философия“: вярата е винаги лична, а дали това ще се превърне във „философия“ е само въпрос на жанр и съответното литературно умение.

Което, предполагам, никой не ще отрече на Честъртън. „Ортодоксия“ – „една от най-радостните книги на нашия век“ (Н. Трауберг) – не е единственото, макар и да е най-знаменитото религиозно произведение на Честъртън. Той е авторът на една от най-добрите и проникновени книги за св. Франциск Асизки, а есето-книга за св. Тома Аквински, независимо от недостатъците му, високо се цени от томистите на нашия век. Все пак редом с „Ортодоксия“ можем да поставим само „Вечният човек“ (1925) – може би една от най-убедителните апологии на християнството през модерната епоха.

Две са, струва ми се, основните усещания при четенето на „Ортодоксия“. Първо, изумлението от резултата, който постига приложението на знаменития английски common sense към сферата на сакралното. Изведнъж се оказва, че ако има нещо сбъркано, то това далеч не е християнството, а по-скоро е тъкмо „съвременният човек“, който „чете“ християнството като доктрина, идеология, институция и пр. Всъщност всичко е толкова просто – внушава ни Честъртън – стига само да загърбим своята културна „сложност“. Второ, поразително е безсъзнателно внушаваното от книгата чувство за чудо, за радост и една „сериозна“ безметежност – нещо, което бих нарекъл „чувство за живота“.

„Християнството като квинтесенция на живота“ – това според мен е основното послание на „Ортодоксия“. В деня на смъртта на Честъртън се получава телеграма от Ватикана, в която той е наречен „защитник на вярата“. Мисля, че можем да се съгласим с това очевидно определение, като го допълним – „защитник, проповедник и тълкувател на вярата“.

Първото издание на български на „Ортодоксия“ („Славика“, 1994) отдавна е библиографска рядкост. То беше посрещнато радушно от всички християнски „деноминации“: поредно свидетелство за това, че в тази ярка книга Г. К. Честъртън наистина убедително представя „правата вяра“, единяща всички вярващи в Христа. Надявам се, че това второ преработено издание, заслугата за което е на издателство „Омофор“, ще има още по-завидна съдба“.