И аз не знам  как да се чувствам – да изпитвам юбилейна гордост, или да правя тъжни равносметки: вече съм на 65 години.

Виктор Юго нарича шестдесетте години на човека „младостта на старостта“.

Ако говорим за чисто житейските увлечения и грешки, приписвани единствено на младостта – и сега ги правя, и още как! Колкото и да се взирам в себе си, не забелязвам да съм навлязъл много навътре в прословутия житейски сезон на мъдростта. Все още не ме е настигнал, слава Богу, и потропващият бастун на склерозата. Не пропускам възможностите да пътувам по света. И днес обичам да нарушавам всякакъв вид забрани, наивно се паля от разни идеализми и скрито се вълнувам, ако край мен мине хубаво момиче…

Но това, разбира се, не може да е всичко. Казвал съм и друг път – всъщност моят действителен живот е поезията. Непрекъснато дописвам онази своя книга с любовни стихове „Обичам те дотук“ – излизала на бял свят десетина пъти, тя съдържа стихотворения, писани и преди 40 години, и преди 4 месеца. И много читатели възприемат тази лирика като нещо цялостно – без смущаваща разлика между предишни и сегашни творби. Доколкото знам, по същия начин бяха възприети напоследък и други мои поетически книги:  „Лявата ръка на Бога“,„Аспиринов сняг“ или „Вечерна дъга“. Дано така бъде посрещната и тази ми книга, наречена простичко „Нови стихотворения“. Стихотворенията в нея  са нови и непубликувани в предишните ми стихосбирки.

С други думи – онова упорито пламъче продължава да гори. Нови времена, нови вълнения. И още нещо – май едва сега намирам лирически израз на някои вълнения, лудували в мен през младостта. Не ме напуска и моята младежка страст към сатирата – даже бих казал, че вътрешният ми импулс за писане на люти иронии днес е много по-силен… Изглежда, че и днешният живот, който живеем, ми помага за това. Не ми се иска да остана в читателската памет като  един странен „лиричен сатирик“, но май натам върви работата…

Така или иначе – 65-годишният поет Георги Константинов е пред вас. Нека не се занимаваме повече с моята „напреднала младост“, тя си е само моя и толкова.

Ще се радвам, ако стиховете ми, независимо кога са писани, станат ваши добри спътници в този объркан живот. Надявам се те да надживеят безразличието и и завистта, временните литературни моди и духовната тъмнина. Няма да се разсърдя, ако някои от тези творби надживеят и мен… Е, казвам това повече на шега. Всички ние сме в ръцете на времето – колкото, толкова.

Но пак ще повторя и своето лично творческо мото: „Животът ми не е поезия, но поезията е мой живот!“

Авторът