Театърът в България се заражда през 60-70-те години на ХІХ в. под влиянието на външни културни фактори. Първоначално пред публиката се представят театрализирани диалози с битов, нравствено-поучителен, научен или патриотичен характер по гръцки образец.

За основател на българската драма и театър и за пръв български драматург се смята Добри Войников. През 1871 г. той поставя началото на българската комедия с "Криворазбраната цивилизация, смешна позорищна игра в пет действия". Месеци преди отпечатването й Войников обнародва обявление, с което посочва нейната художествена задача: "да предпази младото поколение от разврата, който се вмъква несъзнателно в нежните му духове при въвеждането модите, алафрангата или въобще вънкашната култура на тъй наречената европейска цивилизация".

Механичното пренасяне на чужди нрави би имало само комичен ефект, ако не действаше деморализиращо на българина, и тук според драматурга е мястото на театъра - да поведе борба с тази "зараза". Пиесата "Иванко, убиецът на Асеня І" не е първата, нито най-типичната възрожденска историческа драма. Но тя е най-сполучливата творба на историческа тема, написана до Освобождението.

Докато предхождащите я образци са по-скоро драматизирани илюстрации на исторически събития, разказани в диалог хроники, то "Иванко" вече е изградена върху драматургична колизия. И с избора на темите, и с поведението на героите си пиесата се опитва да разруши създадената между сцена и зрител конвенция. Творбите на Добри Войников принадлежат на прохождащия възрожденски театър с неговия неподготвен за сложни вътрешни противоречия зрител.

Творбите на Васил Друмев принадлежат на бъдещия български театър, който зад монументалните обществени катаклизми ще търси разтерзаната човешка душа.