Подобно на други съвременни финскоезични автори, Юхани Карила не може да бъде поместен в ясно дефиниран жанр. Той е от онези писатели, за които е изкован терминът Finnish weird – „чудатост по финландски“, ако се опитаме да го преведем. „На лов за дребна щука“ изпробва границите на фентъзи сагата, като вплита в историята елементи от фолклорни легенди и магически реализъм, като в същото време може да се чете като наръчник по рибарство, компютърна игра, научно-фантастичен трилър, фентъзи, и какво ли още не. Читателят е потопен в света на един роман, написан с чувството за хумор на Арто Пасалина, туптящ с живия език и диалози на Кормак Маккарти и допълнен с магическите създания от „Вещерът“ на Сапковски. И абсурден като миниатюра на Даниил Хармс.

„На лов за дребна щука“ е разказ за три дни, прекарани в опити да бъде уловена една щука, докато наоколо се вихрят легион древни лапландски създания. Виртуозен в езиково отношение роман със звънтящ диалог, отпращащ към местни лапландски наречия, и в същото време драматична любовна история и митологично фентъзи с екологично-философски привкус. Регистрите се сменят, предизвиквайки взривен смях и мрачна сериозност.

Романът засяга и важната тема за екологичното равновесие, без да съди и да обвинява. Изненадва, държи в напрежение и говори на различни публики: би допаднал на както на любителите на фентъзи, така и на онези, които предпочитат класна литературна фикция и не-жанрова литература, а защо не и на феновете на „Сред дивата пустош“ от Джон Кракауер.

Ето какво пише преводачката Росица Цветанова в послеслова си към българското издание на романа:

„Заради абсурдите и хумора в „На лов за дребна щука“ Карила е сравняван с може би най-обичания съвременен финландски писател Арто Пасилина (1942 – 2018), превеждан и у нас. Това го ласкае и той признава как е поглъщал творбите му от 80-те в тийнейджърските си години и е научил, че няма граници какво ще поместиш в сюжета си, но и няма нужда от обяснения. Впоследствие използва този подход в ученическите си съчинения и така именно творбите на Пасилина го подтикват да се замисли, че може да стане писател. Конкретно за абсурда обаче се влияе от Даниил Хармс (1905 – 1942), особено от писаното в ранните години на 20. в., когато никой не се е замислял за т.нар. зелени ценности, нито за застрашените видове. Карила е целял да изрази това първично отношение към природата в романа си.“

Юхани Карила (р. 1985) произхожда от лапландското село Кайрала и – точно както и Катя Кету – е избрал да се съсредоточи върху тази твърде специфична финландска провинция не само като топос на сюжета, но бих казала, и като главен герой за своя роман. Природните описания са толкова пълнокръвни, че човек буквално усеща как джвака в блатото и как го нападат комарите дори и без някога да е стъпвал там. А думите за блато във финския са изумително много, ако се налага да търсиш разлики между тях. В интервю, публикувано на страницата на Helsinki Literary Agency, агентът споделя своето наблюдение, че родените и отрасли в Лапландия често имат характерен стил на писане, доловим най-вече в ритъма на езика, а също така и особена връзка с природата и нейните цикли. Карила отговаря, че е израсъл сред пустошта, без съседи наоколо, и това неминуемо е белязало светоусещането му редом с мелодията на местния говор. Той е на мнение, че присъствието на природата и отсъствието на хора (подчертани още на първите страници в „На лов за дребна щука“) са най-важните фактори, които формират северните автори.