Ако Иван Вазов е създателят на голямата традиция в българската литература и истински народен поет; ако Пенчо Славейков е жрецът воин, който открива пред нашата поезия нови естетически хоризонти; ако Пейо Яворов е певец на „колективното всенародно страдание на миналото“ на българския народ; ако Николай Лилиев е майсторът, довел родния стих до виртуозно съвършенство, то Вапцаров е поетът, който най-ярко и чувствително усеща и художествено претворява драмата на епохата в навечерието на Втората световна война.

Като бетонен блок над нас
тежи барутната тревога.
Душите ни ръмжат: - Война!
В душите кръв, и смут и огън.

Аз виждам тоя смут дори
сега в фабричните комини,
на запад в залеза или
в небето тъй спокойно синьо.

И в тези дни, кажи ми ти,
когато ни притягат в обръч,
в сърцето, грях ли е, кажи,
че пазя още кът за обич?

Кажи ми грях ли е, че пак,
дори и в този шум фабричен,
процепен с зъл картечен грак,
си мисля: - Колко я обичам!...

Да, вярно, мъничкият свет
на нашата любов е тесен,
затуй със поглед, впит напред,
ти пиша толкоз малка песен.

Любовна