Аржентина през февруари 1950 година. Утвърденият и широкоизвестен вече бандонеонист Хуан Кошич се завръща в родното си място, след като го е напуснал преди петнайсет години. С него са съпругата му и малката им дъщеря. Без да разкрива самоличността си, той се появява в управлявания в продължение на повече от четирийсет години от майка му пансион в колония Буен Респиро – едно изгубено сред пампасите селище. За Хуан Кошич мечтаното завръщане има само една цел – да ѝ докаже, че е успял в отричаното от нея призвание, заради което е настъпила раздялата им. 

Появилият се в потъналото в недоимък село забогатял, елегантен и изпълнен със самочувствие бандонеонист, изпитващ високомерие, породено единствено от нанесеното огорчение, отхвърля всички предупреждения на съпругата си и упорито преследва от години скроен план – да се подиграе на тази, която отказва да повярва в артистичния му талант. Но една непоправима и фатална случайност довежда събитията до нещастно развитие. Според единодушното мнение на критиката Лухан влага целия си литературен талант в размисъл за преструвките и разрушителните способности на човешкото същество, които, както в гръцките трагедии, тласкат хората към драматична развръзка заради самозабравяне и амбиции. 

Силно аргументиран и категоричен разказ. 

Ернесто Калабуиг, „Ел Културал“

Истински удар. Великолепно казано. 

Лоренсо Силва, „Ел Мундо“

Откакто прочетох „Моравия“, считам Марсело Лухан за един от големите прозаици на тази страна. 

Хуан Анхел Хуристо, „АБС Културал“

Поразителен, на моменти болезнен разказ с интелигентно дозиране на съспенса. 

Орасио Конвертини, „Ревиста Енье“

Жестоко произведение в емоционално отношение, но грижливо изпипано във формата и наситено откъм съдържание. 

Мариан Чапаро, „Култ“