Казват, че нищо не е вечно, но говорят така, защото ги е страх, че нещо ще надживее способността им да го обичат.

„Мимолетно прелестни сме на земята“ е писмо от един син до майка му, която не може да чете. Написано, когато разказвачът е близо до трийсетата си годишнина, то разкрива семейната история, започнала много преди той да се роди. История, чийто корени са в далечния Виетнам и отваря врата към части от живота му, за които майка му никога не е знаела.

Едновременно свидетел на тежката, но безусловна любов между една самотна майка и нейния син, книгата е и брутално честен поглед върху наболели въпроси за западното общество като раса, класа и мъжественост. Задаването на тези въпроси е потопено в пристрастяване, насилие и травма, но и подкрепено от състрадание и нежност.

„Мимолетно прелестни сме на земята“ е колкото книга за силата на споделените думи, толкова и за заличаващата тишина от мълчанието.