С озаглавяването, макар и иносказателно, търся да споделя виждането, че поради влиянието на произвола българският наказателен процес в много отношения практически „застава“ между личния и обществения интерес. Образно казано, той ги отделя и разграничава, вместо да ги събира и удовлетворява оптимално. Наказателният процес в отделни, но не редки случаи, се оказва „разделителна“, вместо „събирателна“ за двата интереса линия. Дължа да споделя, че под оптимално удовлетворяване на двата интереса разбирам постигане на такова сцепление между тях, че при удовлетворяването на единия да не се опразва от съдържание (неглижира) другият.

Произволното удовлетворяване на интересите в процеса се способства от действието на една вече доловима неблагоприятна тенденция – условно ще я нарека „тенденция на конюнктурата“. Градивната критика дори само на някои от съществуващите главни проявни форми на тази вредна тенденция в закона, теорията и съдебната практика ще осигури излизането на наказателния процес от „зоната“ на неопределеността. А това неминуемо ще благоприятства допустимото оптимизиране на подлежащите на удовлетворяване в наказателния процес интереси. Това е и главната задача на настоящата монография. И именно разработването на въпросните проявени форми като процесуални проблеми с конкретен генезис и възможни разрешения. Изведените разрешения de lege ferenda са потърсени и направени през целта на закона, задачите на наказателния процес и максимата „по-добре да бъдат оправдани десет виновни, отколкото да бъде осъден един невинен“.