„Дон Камило“ е сборник с разкази от Джованино Гуарески.

Някой сега ще каже: братко, защо ми разказваш тези истории?

Защото така, ще отговоря аз. Защото трябва да си дадеш сметка, че на тая ивица земя, между реката и планината, могат да се случват неща, които на други места не се случват. Неща, които са в съзвучие с пейзажа. И въздухът там е особен, добър е и за живите, и за мъртвите, там даже кучетата имат душа. Тогава разбираш по-добре дон Камило, Пепоне и всичката останала стока. И няма да ти е чудно, че Христос говори и че някой може да счупи главата на друг, обаче почтено: тоест без омраза. И че двамата врагове накрая се оказват съгласни по съществените въпроси.

Защото именно просторното, вечно дихание на реката пречиства въздуха. На спокойната и величествена река, по дигата на която привечер минава бързо Смъртта на велосипед. Или пък ти вървиш по дигата нощем и се спреш, па седнеш и се взреш в малкото гробище, което е там, под дигата. И ако сянката на някой мъртвец дойде и седне до теб, ти не се плашиш и си говориш спокойно с нея.

Ето това е въздухът, който дишат на тази ивица земя, встрани от света: и е лесно да се разбере в какво може да се превърне политиката там долу.

Сега за това, че в тези истории често говори Разпнатият Христос. Защото главните герои тук са трима: свещеникът дон Камило, комунистът Пепоне и Разпнатият Христос.

Добре, тук трябва да се обясни: ако свещениците се чувстват обидени заради дон Камило, имат правото да ми счупят един свещник о главата. Ако комунистите се чувстват обидени заради Пепоне, имат правото да ме изгърбят с една щанга. Но ако някой се чув­ства обиден от изказванията на Христос, не мога да помогна. Защото този, който говори в моите истории, не е Христос, а е моят личен Христос: тоест гласът на моята съвест.

Нещо лично, мои вътрешни дела.

Така че: всеки за себе си и Бог за всички.

Джованино Гуарески